Шърли

— Що се отнася до мен, в този момент съм почти доволен и много благодарен. Благодарността е божествено чувство — тя изпълва сърцето, но не до пръсване; стопля го, но не до високата температура на треската. Обичам да вкусвам от блаженството по малко — ако го погълна набързо, няма да усетя аромата му.

Поставил ръце върху облегалката на креслото, където седеше мис Кийлдар, Мур наблюдаваше как изпод бързите й пръсти расте венецът в зелено и виолетово. След продължителна пауза той отново попита:

— Разпръсна ли се сянката изцяло?

— Напълно. Шърли отпреди два часа и Шърли сега — това са две съвсем различни същества. Струва ми се, мистър Мур, че мъката и страхът, отглеждани скритом, растат като децата на Титана147.

— И няма повече скритом да изпитвате подобни чувства?

— Не, ако посмея да проговоря.

— Като казвате „ако посмея да проговоря“, за какво намеквате?

— За вас.

— Защо ви е необходима смелост за това?

— Защото сте строг и свенлив.

— А защо съм строг и свенлив?

— Защото сте горд.

— А защо съм горд?

— Това бих искала да узная и аз — може би ще бъдете така добър и ще ми кажете?

— Вероятно защото съм беден например — бедността и гордостта често вървят ръка за ръка.

— Това е една чудесна причина и аз с радост бих открила още някоя, която да я допълни. Намерете другар на тази гълъбица, мистър Мур.

— Веднага. Какво ще кажете за брак между трезвата Бедност и пъстроцветния Каприз?

— Вие капризен ли сте?

— Вие сте капризна.

— Клевета! Непоклатима съм като скала и неотклонна като Полярната звезда.

— В някой ранен час на деня поглеждам навън и съзирам прекрасна дъга, изпъстрена с обещания и извита като възхитителен свод над облачното небе на живота. Само час след това поглеждам отново и виждам, че половината дъга е изчезнала, а другата половина е избледняла. Още по-късно свъсеното небе отрича някога да е било увенчавано от един толкова благ символ на надеждата.

— Мистър Мур, трябва да се борите срещу тези променливи настроения — те са вашият главен недостатък. Човек никога не знае как да се държи с вас.

— Мис Кийлдар, преди време, в продължение на две години, имах една ученичка, която ми бе много скъпа. Хенри също ми е скъп, но тя ми бе още по-скъпа. Хенри никога не ми е създавал грижи, докато тя… тя ми създаваше много. Мисля, че ме измъчваше по двадесет и три от всичко двадесет и четирите часа на денонощието.

— Тя никога не е била с вас повече от три часа или най-много шест часа на ден.

— Понякога разливаше питието от чашата ми и крадеше храната от чинията ми. И след като ме държеше гладен цял ден, а това не бе по вкуса ми, тъй като съм човек, свикнал да се храни със сдържана охота и да отдава дължимото на разумната наслада от материалните блага…

— Зная, че сте такъв. Без да се запъна, мога да изброя ястията, които обичате най-много. Съвсем точно зная към кои неща имате предпочитания…

— Освен че лишаваше тези вкусни ястия от техния аромат, тя също така се подиграваше с мен. Аз обичам добре да си поспивам. В по-спокойните ми дни, когато принадлежах на себе си, никога не се сърдех на нощта, че е дълга, нито пък проклинах леглото си, че е твърдо. Тя промени всичко това.

— Мистър Мур…

— И след като отне спокойствието на душата ми и насладите в живота ми, тя ме лиши и от самата себе си съвсем хладнокръвно, като че ли без нея светът щеше да си остане същият за мен. Знаех, че някога щях да я видя отново. След две години стана така, че се срещнахме пак под нейния собствен покрив, където бе вече господарка. Как мислите, че се отнесе тя към мен, мис Кийлдар?

— Като човек, който е извлякъл голяма полза от уроците, научени от вас самия.

— Тя ме посрещна високомерно, издълба между нас огромна пропаст и ме държеше далеч от себе си със сдържаните си жестове, редките хладни погледи и претеглените любезни слова.

— Тя бе отлична ученичка! След като видя колко далеч сте вие, веднага последва примера ви и също се отдалечи. Моля ви, сър, възхитете се на надменността й, която не е нищо друго, освен по-добро копие на вашата собствена студенина.

— Съвестта, достойнството и най-деспотичната неизбежност ни разделиха и ме оковаха далеч от нея с тежките си вериги. Тя бе свободна — можеше да бъде поне снизходителна.

— Никога толкова свободна, че да се прости със самоуважението и да се стреми натам, където вече е била отблъсната.

— А след това прояви непостоянството си и започна да ме измъчва както преди. Когато вече бях решил да виждам в нейно лице само една високомерна непозната, тя внезапно ми засвидетелствуваше такова изражение на любеща наивност, стопляше ме с такъв лъч на живително съчувствие изпълваше някой час с радостта от разговор тъй мил, приветлив и внимателен, че не бях в състояние да затворя сърцето си за образа й, както не мога да затворя и тази врата за присъствието й. Обяснете ми защо ме измъчваше толкова.