Шърли

— Постъпвате като жена. Ако погледнем цялата случка по-отблизо и я обсъдим хладнокръвно, ще се окаже, сигурен съм в това, че изобщо не съществува никаква опасност за вашия живот.

— Амин! Имам огромно желание да живея, ако това е угодно на бога. Намирам живота прекрасен.

— Как може да бъде другояче с вашите дарби и природа? Наистина ли очаквате, че ще ви хване бяс и ще умрете в страшни мъки?

— Да, очаквам го и се страхувам. Но в момента не се страхувам от нищо.

— Нито пък аз за вас. Съмнявам се дали и най-малката частица на този вирус се е смесила с кръвта ви. Но дори и да е така, позволете ми да ви уверя, че при вашата младост и здраве нищо няма да ви се случи. Що се отнася до останалото, ще се постарая да разбера дали наистина кучето е било бясно. Уверен съм, че не е било.

— Не казвайте на никого, че ме е ухапало.

— А и защо трябва, след като съм сигурен, че ухапването е било толкова безвредно, колкото и порязването с това ножче за острене на моливи? Успокойте се. Ето аз съм спокоен, макар вашият живот да ми е толкова скъп, колкото и собствената ми надежда за вечно блаженство. Повдигнете лицето си.

— Защо, мистър Мур?

— Искам да видя дали сте се ободрили. Оставете ръкоделието си и вдигнете глава.

— Ето…

— Погледнете ме. Благодаря. Е, разсея ли се облакът?

— Не се боя от нищо.

— Върнаха ли се мислите ви в своята слънчева страна?

— Спокойна съм, но искам да ми обещаете нещо.

— На вашите заповеди.

— Знаете, че ако се случи най-лошото, което очаквам, не ще ме оставят да дишам от прекалени грижи. Не се усмихвайте — ще го направят, винаги постъпват така. Чичо ми ще изпадне в ужас, ще се разтрепери, ще прибегне до необмислени постъпки. Нищо по-разумно няма да му дойде на ума. Никой у дома, освен вас няма да запази самообладание. Моля ви, обещайте ми да ме подкрепите, да държите на разстояние мистър Симпсън, да не позволявате на Хенри да се доближава, за да не го нараня. На всяка цена се погрижете и за себе си — но аз няма да ви причиня нищо лошо, сигурна съм, че няма да го направя. Заключете вратата на стаята ми, за да не могат да влязат лекарите — изгонете ги, ако успеят да се вмъкнат. Не позволявайте нито на младия, нито на стария Мактърк да ме докоснат с пръст, нито пък на колегата им мистър Грейвс. И най-накрая, ако не мога да бъда усмирена, дайте ми с вашата собствена ръка някой силен опиат — такава доза лауданум, която да свърши работа. Обещайте ми да го направите!

Мур стана от писалището си, за да се ободри с няколко обиколки из стаята. Спря пред стола на Шърли, наведе се над нея и каза с нисък, многозначителен глас:

— Обещава ви всичко, за което ме молите — без ни най-малко колебание.

— Ако възникне нужда от помощта и женска ръка, повикайте икономката ми, мисис Джил. Нека тя се погрижи за тялото ми, ако умра. Привързана е към мен. Лъгала ме е много пъти и аз много пъти съм й прощавала. Сега ме обича и не би ме измамила дори и с една карфица — доверието ми я направи честна, а отзивчивостта ми — добросърдечна. Днес вече мога да се доверя на нейната честност, кураж и обич. Нея можете да повикате, ала дръжте добрата ми леля и плашливите ми братовчедки надалеч. Дайте ми дума още веднъж, моля ви.

— Обещавам.

— Вие сте добър — каза тя, вдигнала поглед към него, докато той се надвесваше с усмивка над нея.

— Така ли? Това успокоява ли ви?

— Страшно много.

— Ще бъда с вас, само аз и мисис Джил, и в най-страшните минути, когато ще бъдат необходими спокойствие и вярност. Няма да позволя намесата на никаква прибързана или плашлива ръка.

— И въпреки това ме мислите за дете?

— Да.

— А! Значи ме презирате.

— Нима презираме децата?

— Всъщност не съм толкова силна, не се гордея толкова много със силата си, както си мислят хората, мистър Мур, нито пък се отнасям с такова пренебрежение към съчувствието. Но когато ме налегне някаква мъка, боя се да я споделя с тези, които обичам, за да не ги заболи. А не мога да стигна дотам, че да се оплаквам на тези, които са ми безразлични. Все пак не трябва да ми се присмивате, че се държа като дете, защото, ако бяхте толкова нещастен, колкото бях аз през последните три седмици, вие също щяхте да търсите някой приятел.

— Всеки от нас има нужда от приятел, не е ли така?

— Всеки от нас, който носи нещо добро в себе си.

— Вие имате Каролайн Хелстоун.

— Да… А вие имате мистър Хол.

— Да… А мисис Прайър е мъдра и добра жена, тя може да ви даде съвет, когато имате нужда от такъв.

— Вие пък си имате брат — Робърт.

— При всяко залитане надясно можете да се облегнете на преподобния Матюсън Хелстоун, бакалавър, а при всяка погрешна стъпка наляво имате до себе си мистър Хайрам Йорк, ескуайър. Всеки един от тези старейшини ви отдава нужната почит.

— Никога не съм виждала мисис Йорк да се отнася така майчински към някой друг млад човек, както към вас. Не зная как сте спечелили сърцето й, но към вас е по-нежна, отколкото към собствените си синове. Освен това имате и сестра си Хортенз.

— Излиза, че и двамата сме добре осигурени.

— Така излиза.

— Колко благодарни трябва да бъдем тогава!

— Да.

— Колко доволни!

— Да.