Шърли

„Мога да бъда хладнокръвен и надменен с Хари — каза той. — Мога да махна с лека ръка на опасенията му и да погледна «от висотата на положението си» на младежкия му плам, на него поне мога да говоря, като че ли в очите ми и двамата са деца. Трябва да разбера дали ще съумея да изиграя същата роля и пред нея. Помня мига, когато почти бях забравил тази роля, когато объркването и смирението заплашваха да ме пречупят с нежната си тирания, когато езикът ми се запъна и аз за малко щях да захвърля маската и да застана пред нея не като учител, о, не, а като нещо съвсем друго. Надявам се, че никога няма да се превърна в глупак — сър Филип Нанъли може да се изчервява, когато срещне погледа й, може да си позволи удоволствието да бъде смирен, може дори, без да се излага на позор да остави ръката си да трепери, когато докосва нейната. Но ако някой от нейните фермери се окаже влюбчив и сантиментален, това би означавало, че той се нуждае от усмирителна риза. Досега винаги съм се справял добре. Тя е седяла до мен, но аз не съм потръпвал — ни на йота повече от това писалище. Посрещал съм погледите и усмивките й като… учител, какъвто всъщност съм. Ръката й не съм докосвал никога — не ми се е случвало да се подложа на това изпитание. Не съм неин фермер или лакей, никога не съм й бил ратай или слуга. Но съм беден и това ме задължава да се боря за собственото си достойнство, да не отстъпвам нито частица от него. Какво искаше да каже със загатването си за студените хора, които превръщали плътта в мрамор. Тези думи ми харесаха — сам не зная защо, а и не бих попитал, никога не съм си позволявал да проявявам видим интерес нито към думите, нито към израза на лицето й. Ако го правех, щях понякога да забравям здравия разум, за да повярвам в романтиката. Има моменти, когато някакво странно и потайно опиянение се прокрадва във вените ми, но няма да го насърчавам, няма да се опитвам да го задържа в паметта си. Решен съм, докато това е възможно, да си запазя правото да повторя заедно е апостол Павел: «Не съм луд, но говоря думи на истина и на здрав разум».“146

Той спря и се заслуша.

Ще дойде ли, или не? Как ли ще възприеме молбата ми? Наивно или с пренебрежение? Като дете или като кралица? Природата й съчетава и двете. Ако дойде, какво да й кажа? Как да обясня защо съм си позволил да я повикам? Да й се извиня ли? Бих могъл да го направя, и то най-смирено; но дали едно извинение ще отговаря на положението, което е отредено на двама ни в този случай? Аз трябва на всяка цена да се държа като учител — в противен случаи… Чувам да се отваря врата.

Той зачака. Измина много време.

„Тя ще откаже. Хенри я умолява да дойде, а тя отказва. Моята молба е проява на дързост в очите й — но нека само дойде, тогава ще й докажа обратното. Бих искал да бъде малко опърничава, това ще ме направи по-твърд. Предпочитам да я виждам в бронята на гордостта, с оръжието на насмешката. Презрението й прогонва моите мечти и ми възвръща боеспособността. Една-единствена подигравка в погледа й или пък изречена от устните й е в състояние да влее сила във всеки мой нерв, във всяка моя жила. Чувам приближаващи стъпки, които не са на Хенри…“

Вратата се отвори и мис Кийлдар влезе в стаята. Молбата, както изглежда, я бе заварила да бродира, защото в ръката си все още носеше иглата и ръкоделието си. Този ден не бе излизала на езда и явно го бе прекарала в уединение. Бе облечена в спретнатата си домашна рокля и копринена престилка. Това не бе предводителката на амазонките от полята, а една кротка къщовница, чието място е до камината. Мистър Мур бе изцяло господар на положението. Той можеше да се обърне към нея със строг език и хладно държане. И вероятно щеше да постъпи точно така, ако тя бе проявила дързост. Но Шърли никога не бе изглеждала по-унила — някаква младежка свенливост тегнеше върху клепачите й и забулваше страните й. Учителят стоеше смълчан.

Тя се спря по средата между вратата и писалището му.

— Викали сте ме, сър?

— Позволих си да ви повикам, мис Кийлдар… тоест да ви помоля за кратък разговор.

Тя чакаше, като в същото време продължаваше да бродира.

— Да, сър (без да вдигне поглед), за какво става дума?

— Първо седнете. Темата, която ще подема, изисква известно внимание. Едва ли имам някакво право да се впускам в нея. Може би трябваше да ви се извиня, а може би никакво извинение не би ме оневинило. Волността, която си позволих, се дължи на един разговор с Хенри. Момчето е загрижено за здравето ви — всички ваши приятели са разтревожени. Бих желал да поговорим именно по този въпрос.

— Аз съм съвсем добре — отвърна кратко тя.

— И все пак сте променена.

— Това няма значение за никого, освен за мен. Ние всички се променяме.

— Ще седнете ли? Преди известно време, мис Кийлдар, аз имах някакво влияние над вас — останало ли е нещо от него? Мога ли да считам, че това, което казвам, не се приема като проява на дързост?

— Дайте ми да чета нещо на френски, мистър Мур, мога дори да опитам някое упражнение от латинската граматика, но нека обявим примирие по всички въпроси на здравето.