Шърли

Един час по-късно, тъй като Шърли не се бе показала вън от стаята си, една от братовчедките й се качи при нея. Намери я седнала на пода до леглото, облегнала глава на ръката си.

Бе доста бледа и много замислена, почти тъжна.

— Зле ли ви е? — попита братовчедка й.

— Малко — отвърна мис Кийлдар.

Несъмнено през изминалите два часа у нея бе настъпила доста голяма промяна.

Промяната, чиято причина бе назована с тази единствена дума, не получи по-нататъшно обяснение. Промяната — откъдето и да бе дошла тя — се бе появила само за десет минути, но не отмина бързо като летен облак. Шърли разговаряше, когато се присъедини към приятелите си за вечеря — разговаряше както обикновено. Когато отново я попитаха за състоянието й, тя заяви, че се е възстановила напълно, че всичко било само моментна слабост, едно краткотрайно усещане, за което не заслужавало да се мисли. Но въпреки това у нея се забелязваше някаква промяна.

На другия ден, а и на този след него, след седмица, след две седмици тази нова и особена сянка не напусна лицето й и начина и на поведение. Някаква странна смиреност завладя вида й, движенията й, гласа й. Промяната не бе толкова изразена, че да оправдае прекомерна проява на загриженост от страна на околните, но въпреки това упорито не преминаваше. Витаеше над Шърли като облак, който никакъв повей не можеше да помръдне или разпръсне. Скоро стана ясно, че когато хората край нея обръщаха внимание на тази промяна, Шърли се дразнеше. Нечия забележка най-напред я караше да се затвори в себе си, а ако любопитствуващият продължаваше да настоява, Шърли слагаше край на това с надменен жест. Не е ли болна? Отговорът на този въпрос бе непоколебим: „Не съм.“ Не я ли мъчи нещо? Какво се е случило, та духът и е така помрачен? На това предположение тя отвръщаше с презрителна насмешка: какво искали да кажат с думата „дух“? Но й било известно да притежава дух — нито бял, нито черен, нито розов или пък сив — който да става ту по-светъл, ту по-мрачен. Но сигурно има нещо — толкова е променена. Шърли изразяваше мнение, че имала право да се променя колкото иска. Знаела, че не представлява приятна гледка, но ако желаела да погрознее, защо трябвало другите да се притесняват за това? Но нали все пак трябва да има някаква причина за тази промяна — коя е тя? И тогава Шърли недвусмислено пожелаваше да я оставят на мира.

А после правеше всичко, за да изглежда весела, и се ядосваше на себе си, че не може да успее напълно — когато останеше сама, от устата и се изплъзваха кратки и самобичуващи определения. „Глупачка! Страхливка! — избухваше срещу себе си тя. — Пъзла! Ако ще трепериш, трепери тайно! Трепери там, където никой няма да те види!

Как смееш — питаше тя себе си, — как смееш да показваш слабостта си и да издаваш глупавите си вълнения? Отърси се от тях, издигни се над тях. Ако не можеш да го сториш — скрий ги.“

И Шърли направи всичко възможно, за да ги скрие. Отново стана оживена в компания. Когато се уморяваше от усилията и трябваше да си отдъхне, търсеше самотата. Не самотата на стаята си — не беше присъщо за нея да изпада в униние, затворена между четири стени, — а онази дива самота, която е навън и подир, която тя можеше да препусне върху гърба на кобилата си Зое. Шърли яздеше по половин ден. Чичо й не одобряваше това, но не смееше да се намеси — не бе приятно да се изправиш пред разгневената Шърли дори когато бе здрава и весела, а сега, когато лицето и бе бледо, а големите й очи изглеждаха потънали в орбитите си, в помръкването на този лик и в блясъка на погледа й имаше нещо, което едновременно трогваше и тревожеше. За всички по-далечни познати, които не подозираха промяната в душата й, а виждаха само промяната във външността й, тя имаше един отговор:

— Чувствувам се отлично, нищо ми няма.

И сигурно здравето й бе наред, за да е в състояние да понася капризите на времето, които не я смущаваха ни най-малко. Независимо дали денят бе влажен или слънчев, тих или ветровит, Шърли всеки ден излизаше на езда из бърдото Стилброу, неизменно придружавана от неуморния Тартар, който тичаше до нея с дълги подскоци като истински вълк.

На два или три пъти любителите на сплетни — техните очи са навсякъде: и в килера, и на върха на хълма — бяха забелязали, че вместо да завие при Ръшедж, най-високата част на билото, тя бе продължила до самия град. Нямаше нужда от разузнавачи, за да се разбере целта на ходенето й там. Не остана скрито, че слизаше от коня си пред вратата на някакъв мистър Пирсън Хол, адвокат, роднина на пастора от Нанъли. Този господин и неговите предшественици бяха адвокати на семейство Кийлдар в продължение на цели поколения. Някои хора твърдяха, че мис Кийлдар се е заела с делата на тъкачницата в клисурата, че е загубила пари и е била принудена да ипотекира земята си. Други предполагаха, че се канела да се омъжва и че извършвала необходимите приготовления за това.

Мистър Мур и Хенри Симпсън бяха заедно в стаята за занимания и възпитателят очакваше да чуе урока, който ученикът, изглежда, подготвяше в момента.