Шърли

Мур бе повторил някои от най-хубавите пасажи от Расин и Корней и бе чул ехото на собствения си дълбок тембър в гласа на девойката, който вярно следваше неговия. „Fe Chene et le Roseau“ — една от най-хубавите балади на Лафонтен, бе изрецитирана, при това много добре, от учителя, а ученичката веднага се възползува от урока. Сега, когато ентусиазмът им се бе развил и двамата бяха обзети от някакво въодушевление, чийто пламък едва ли мажеше да бъде вече подхранван от анемичният дух на френската поезия. Навярно им се искаше да сложат в лумналия огън и някой дъбов дънер от английските дъбрави. Мур отбеляза:

— И това са най-добрите ни произведения! Нямаме нищо по-драматично, по-изразително, по-естествено!

След това той се усмихна и замълча. Като че ли цялото му същество гореше с един спокоен пламък — стоеше пред камината, облегнал лакътя си на полицата над нея и потънал в блажени мисли.

Мракът прогонваше светлината на отминаващия есенен ден. Прозорците на учебната стая — потъмнели от виещи се растения, чиито листа все още не бяха отронени от октомврийския вятър — почти не пропускаха лъч от небето, но огънят пръскаше достатъчно светлина, за да може да се разговаря.

Луис Мур се обърна към ученичката си на френски и тя му отговори, отначало с колеблив смях и разпокъсани фрази. Мур я окуражи, докато я поправяше. Хенри също се включи в урока. Двамата ученици бяха застанали срещу учителя, прегърнати през кръста. Тартар, който след дълго настояване бе пуснат да влезе, сега седеше с мъдър вид в средата на килима, втренчил поглед в искрите, които изскачаха от време на време от недогорелите въглени в червената жарава. Малката компания бе много щастлива, но:

Насладата е мак във зной:
докоснеш ли го, вехне той.

Чу се приглушено трополене на колела по каменната настилка в двора.

— Каретата се връща — каза Шърли. — Сигурно и вечерята е готова, а аз не съм облечена.

Влезе една от прислужниците със свещ за мистър Мур и с чая му. Обикновено за учителя и ученика обедът бе основното ядене за деня.

— Мистър Симпсън и дамите се завърнаха — каза тя. — С тях е и сър Филип Нанъли.

— Как се стреснахте и как потреперя ръката ви, Шърли! — каза Хенри, след като прислужницата спусна кепенците и излезе. — Аз обаче зная защо. Вие също знаете, нали, мистър Мур? Зная, какви са намеренията на баща ми. Този сър Филип е едно много неприятно същество — как ми се искаше да не е тук. Защо сестрите ми и всички други не бяха останала на вечеря в Де Уолдън! Шърли щеше още веднъж да ни приготви чай, мистър Мур, и щяхме да прекараме щастливо вечерта.

Мур заключваше своя Сен Пиер в едно от чекмеджетата на писалището си.

— Значи такъв бе твоят план, момчето?

— Нима не го одобрявате, сър?

— Не одобрявам нищо утопично. Погледнете живота в желязното му лице, впийте поглед в металния лик на действителността. Направете чая, Хенри. Ще се върна след минута.

И той напусна стаята. Шърли направи същото, но през друга врата.

Глава XXVIII Фебе

Вероятно Шърли бе прекарала приятна вечер със сър Филип, защото на следващата сутрин слезе долу в едно от най-добрите си настроения.

— Кой ще излезе на разходка с мен? — попита тя след закуска. — Изабела и Гъртруд, ще дойдете ли?

Шърли тъй рядко отправяше подобни покани към братовчедките си, че те се поколебаха, преди да приемат. Майка им обаче даде одобрението си и след като всяка една взе шапката си, триото излезе навън.

Не подхождаше на тези три млади личности да бъдат дълго време заедно — компанията на много малко дами бе по вкуса на мис Кийлдар. Всъщност истинско удоволствие тя изпитваше само от присъствието на мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе любезна, внимателна и отзивчива дори и към братовчедките си, но обикновено почти нямаше за какво да разговаря с тях. Обзета от ведро настроение, в това утро обаче тя успя да развлече дори двете мис Симпсън. Без да се отклонява от обичайното си правило да разговаря с тях само на най-обикновени теми, тя направи тези теми изключително интересни — в думите й припламваше искрата на нейния дух.

Коя бе причината за радостта и? Вероятно тя се коренеше в самата нея. Денят не бе слънчев, а просто един обикновен есенен ден — сив, блед и чезнещ. Пътеките през сумрачната гора бяха влажни, въздухът бе тежък, а небето покрито с облаци. При все това душата на Шърли като че ли бе побрала в себе си цялата светлина и лазур на Италия, тъй като усмивката им искреше в сивите й британски очи.

Няколкото наставления, които трябваше да даде на Джон, я позабавиха и братовчедките и се върнаха във Фийлдхед малко преди нея. От раздялата й с тях до влизането й в дома бяха изминали около двадесет и минути; през това време тя поговори с Джон, а след това се поразходи по пътеката край портата. Повикаха я за обед, но тя се извини и се качи горе.

— Шърли няма ли да дойде за обед? — попита Изабела. — Спомена, че не била гладна.