Шърли

— Не, не е достатъчно. Не зная как мистър Мур се справи, но си спомням само как той намекна на татко, че вълнението ще раздразни подаграта му. След това кротко поговори с дамите и успя да ги отпрати. А после ви каза, мис Шърли, че в такъв момент нямало смисъл от разговори или нравоучения и тъй като подносът с чая тъкмо бил внесен в учебната стая, а той изпитвал жажда, щял да се радва, ако сте оставели опаковането и сте приготвели по чаша чай за него и за мен. Вие дойдохте, но отначало не искахте да разговаряте. Не след дълго обаче се успокоихте и ободрихте. Мистър Мур започна да ни разказва за Европа, за войната и за Бонапарт — неща, за които обичахме да слушаме и двамата. След чая той заяви, че тази вечер никой от нас не трябвало да го напуска и че нямало да ни позволи да му се изплъзнем от погледа, за да не изпаднем в нова беда. Седнахме от двете му страни и бяхме толкова щастливи. Никога не съм прекарвал по-приятна вечер. На следния ден, госпожице, той ви поучава цял час и приключи, като ви даде да учите нещо от Босюе за наказание — „Le Cheval Dompte“. Вие го научихте, вместо да си опаковате багажа, Шърли. Повече никой не чу нищо за бягство. Цяла година след това мистър Мур все ви подкачаше по този повод.

— Тя никога не бе казвала урок с по-голямо въодушевление — присъедини се Мур. — Тогава за пръв път ми достави удоволствието да чуя родния си език без никакъв акцент от устата на едно английско момиче.

— В продължение на месец след това беше сладка като зряла череша — додаде Хенри. — Едно солидно и прочувствено спречкване винаги оставя Шърли в по-добро настроение от това, в което я е заварило.

— Говорите за мен, сякаш не съм тук — отбеляза мис Кийлдар, която все още не бе вдигнала лицето си.

— А сигурна ли сте, че сте тук? — попита Мур. — Имало е моменти след пристигането ми, когато съм се изкушавал да попитам господарката на Фийлдхед дали знае какво е станало с предишната ми ученичка?

— Тя е тук сега.

— Виждам я, при това напълно смирена. Но не бих посъветвал нито Хенри, нито някои други да вярват безусловно на смиреността, която може в един момент да крие поруменялото си лице като някое засрамено малко дете, а в следващия да го вдигне, бледо и високомерно като лика на мраморна Хера.

— Казват, че някога живял човек, който вдъхнал живот на изваяната от него статуя143. Други пък може да притежават обратния дар — да превръщат живота в застинал камък.

Мур замълча, преди да отвърне на тези думи. Видът му, станал изведнъж учуден и замислен, казваше: „Странна фраза — какво ли може да означава?“ Той я повъртя из ума си, като разсъждаваше задълбочено и бавно подобно на някой потънал в дебрите на метафизиката немски философ.

— Искате да кажете — проговори най-сетне той, — че някои мъже будят неприязън и по този начин охлаждат доброто сърце.

— Умно! — отвърна Шърли. — Ако подобно тълкувание ви задоволява, тогава можете да му вярвате. Лично мен това не ме интересува.

При тези думи тя надменно повдигна сякаш изваяната си от мрамор глава, точно както я бе описал Луис.

— Вижте метаморфозата! — каза той. — Едва си представих, а ето я вече осъществена — една обикновена нимфа се превръща в недостъпна богиня. Но не трябва да разочароваме Хенри с рецитирането, затова Олимпия ще благоволи да му достави това удоволствие. Да започнем.

— Забравила съм началото.

— Но аз не съм. Паметта ми, макар и малко неуслужлива, е силна. При мен знанията се натрупват заедно с предпочитанията — умът ми съхранява знанията, а чувствата отиват направо в сърцето. А то не е като ранния пролетен филиз без собствен корен, който бързо се разлиства и бързо цъфти, ала повяхва твърде скоро. Внимание, Хенри! Мис Кийлдар се съгласи да ви удостои с благоволението си. „Voyez се Cheval ardent et impetueux144…“ — това е началото.

Мис Кийлдар склони да направи опит, но скоро спря.

— Не мога да продължа, докато не го чуя цялото — заяви тя.

— Но то бе заучено толкова бързо — „бързо научено, бързо забравено“ — заключи учителят.

Той изрецитира пасажа бавно и точно, като умишлено подчертаваше всяка дума.

Шърли постепенно надаваше ухо, докато той говореше. Лицето й, до този момент извърнато настрани, се обърна към него. Когато свърши, тя като че ли взе думите от устата му — възприе неговия тон, неговия акцент, предаде паузите, както той ги бе предал, възпроизведе неговия маниер, произношение и изразителност.

Сега бе неин ред да каже желанието си.

— Припомнете си Le Songe d’Athalie145 — помоли тя — и го кажете.

Той го изрецитира, а тя го повтори. За Шърли бе истинско удоволствие да превръща неговия език в свой. Тя помоли за още рецитации. Старите упражнения по френски бяха възвърнати, а с тях и някогашните учебни дни на Шърли.