Шърли

— Без свян мога да взема това, което ми принадлежи. Нима от олтара не пратих онзи пламък, който запали цялото същество на Ева? Ела отново на небето, чиято пратеница винаги си била.

Това Присъствие, невидимо, но могъщо, я приюти като агне в стадото. Този глас, нежен, но вездесъщ, отекна в сърцето й като музика. Пред очите и не изплува видение и при все това някакво усещане споходи погледа и ума й, сякаш бе почувствувала спокойствието на кристалночист въздух, силата на волния океан, величието на шествуващи по небето звезди, мощта на отприщени природни сили, вкоренената в земните недра твърдост на безбрежни хълмове и, преди всичко, сякаш бе огряна от блясъка на героична красота, която се втурва победоносно срещу Нощта и прогонва сенките й като някое божествено Слънце.

Това бе годежният час на Разума и Човечеството. Кой ще разкаже историята след съюза им? Кой ще обрисува тяхното блаженство и злочестина? Кой ще разкаже как Онзи, верен на враждата, която бог бе вселил между Него и Жената, чертаеше пъклени планове, за да разруши този съюз или да опетни чистотата му? Кой ще опише дългата борба между Змията и Ангела? И още как Бащата на лъжата успял да влее зло в доброто, гордост в мъдростта, пошлост в славата, болка в блаженството, отрова в страстта? Как „безстрашният Ангел“ се възправил, сражавал и отблъсквал врага? Как отново и отново почиствал измърсената чаша, възвисявал принизеното чувство, направлявал лъжовния порив, откривал спотайващата се отрова, обърквал безочливото изкушение — как пречиствал, опрощавал, наблюдавал и устоявал? Как с помощта на търпението, на силата си, на онази неописуема добродетелност, която бил получил от Бога, неговия творец, този верен Ангел се сражавал за Човечеството в битката през вековете. И как, когато Времето извървяло своя път и в края му застанала Смъртта, препречила с костеливите си ръце портите към Вечността, Разумът все още притискал здраво своята умираща невеста, подкрепял я в последните минути на най-жестоко страдание и победоносно я отнесъл в своя дом — Небето; как я възвърнал, пречистена от грях, на Йехова — нейния Създател; и как най-накрая, пред Ангел и Архангел, окичил главата й с короната на Безсмъртието.

Кой ще съумее да опише всичко това?

— Така и не успях да поправя това съчинение — отбеляза Шърли, когато Мур свърши. — Червеният ви молив го нашари с неодобрителни подчертавания, чието значение напразно се опитвах да проумея.

Тя бе взела един цветен молив от бюрото на учителя я си и рисуваше малки листенца, части от колони и назъбени кръстове по полето на книгата.

— Виждам, че френският може да е полузабравен, но навиците от уроците по френски са останали — каза Луис. — Книгите ми, както и преди са застрашени, когато сте наблизо. Новоподвързаният ми Сен Пиер скоро ще заприлича на моя Расин — със следи от мис Кийлдар на всяка страница.

Шърли пусна молива така, сякаш я бе опарил.

— Кажете ми, какви бяха грешките в това съчинение? — попита тя. — Граматически ли бяха, или имахте нещо против съдържанието му?

— Не съм казвал, че подчертаванията ми показват някакви грешки. Вие просто изложихте своите мисли и аз се въздържах да ви противореча.

— А какво означават тогава?

— Сега това няма значение.

— Мистър Мур — извика Хенри, — накарайте Шърли да повтори някои от нещата, които тя така добре казваше наизуст.

— Ако изобщо помоля за нещо, то това ще бъде „Le Cheval Domple“142 — каза Мур, докато остреше молива, който мис Кийлдар бе изтъпила докрай.

Тя извърна глава — видя се как шията и откритите й страни, лишени от естественото си прикритие, пламнаха в топлите багри на червения цвят.

— А! Не е забравила, сър — каза възбудено Хенри. — Добре си спомня каква палавница беше.

Една усмивка, на която Шърли не позволи да стане по-широка, накара устните й да потреперят. Тя наведе глава и скри лице наполовина в ръцете си, наполовина в къдрите си, които при навеждането й отново се разпуснаха.

— Наистина бях бунтовница! — отвърна тя.

— Бунтовница! — повтори Хенри. — Да, вие и баща ми се бяхте скарали жестоко и вие не пожелахте да се подчините на никого — нито на него, нито на майка ми, нито на мисис Прайър — на никого. Тогава казахте, че той ви бил обидил…

— Той наистина ме обиди — прекъсна го Шърли.

— И че сте искали веднага да напуснете Симпсън Гроув. Опаковахте си нещата, а татко ги изхвърли от сандъка ви. Мама плака, мисис Прайър също плака. Те и двете бяха застанали и кършеха ръце, като ви умоляваха да имате търпение, а пък вие бяхте коленичили на пода с вашите неща и обърнатия пред вас сандък и приличахте, Шърли… приличахте… е, приличахте на това, което сте, когато изпаднете в някое от вашите непокорни настроения. В подобно състояние чертите ви не са изкривени — тогава те са застинали, но са много красиви. Почти не изглеждате разгневена, а само решителна и освен това сякаш сте готова всеки момент да се втурнете нанякъде. И все пак човек усеща, че ако в такъв час нещо се изпречи на пътя ви, то ще бъде разсечено като от гръм. Татко не издържа и повика мистър Мур.

— Достатъчно, Хенри.