Шърли

Вероятно мис Кийлдар се засегна от това, че нейният бивш учител отхвърли така категорично грижите й; във всеки случай едно бе сигурно — тя никога вече не му ги предложи отново. Колкото и често леките й стъпки да прекосяваха галерията през деня, те не се спряха повторно до неговата врата, нито пък нейният „напевен и вълнуващ“ глас наруши за втори път тишината в стаята на болния. Всъщност тя скоро престана да бъде стая на болен — здравият организъм на мистър Мур бързо се справи с болестта. След няколко дни той се отърси от нея и възобнови задълженията си на възпитател.

Че „доброто старо време“ все още имаше власт както над учителя, така и над ученичката му, се виждаше от начина, по който той понякога бързо скъсяваше разстоянието, установило се помежду им по нейна вина, и надвиваше гордата й сдържаност с твърда и спокойна ръка.

Един следобед семейство Симпсън бяха излезли на разходка с карета. Шърли, която винаги с готовност се лишаваше от компанията им, бе останала, понеже според думите й имала някаква работа. Работата — съчиняване на няколко писма — бе изоставена още щом портата се затвори след каретата и мис Кийлдар се запъти към градината.

Бе спокоен есенен ден. Ливадите наоколо тънеха в меката позлата на циганското лято. Горите скоро щяха да съблекат златистокафявите си одежди, но все още не искаха да се простят с тях. Теменужените цветове на пирена, поизбелели, но не и повехнали, обагряха хълмовете. Потокът лъкатушеше надолу из клисурата, покрай притихнали брегове. Вятърът не се спускаше да го догони, нито пък свиреше из дърветата наоколо. Градините на Фийлдхед носеха отпечатъка на леко повяхване. По алеите, метени сутринта, отново се посипваха жълти листа. Времето на цветята — и дори на плодовете — бе отминало. Но тук-там някоя ябълка оживяваше листвениците на дърветата или някое самотно цветче се открояваше бледо и крехко на фона на посърналите листа.

Тези самотни цветя, последните издънки на лятото откъсна Шърли, докато замислено се разхождаше сред лехите. Тя тъкмо прикрепяше към колана си едно бледо, лишено от аромат букетче, когато Хенри Симпсън извика името й, накуцвайки откъм къщата.

— Шърли, на мистър Мур ще му бъде приятно да ви види в учебната стая и да послуша как четете френски ако нямате някакво по-неотложно занимание.

Пратеникът предаде заръката с най-обикновен глас, сякаш тя бе нещо съвсем естествено.

— Мистър Мур ли ти заръча да ми предадеш това?

— Разбира се. И защо не? А сега елате и нека още веднъж бъдем заедно както в Симпсън Гроув. В ония дни учебните часове бяха толкова приятни.

Може би мис Кийлдар смяташе, че обстоятелствата са се променили оттогава. Тя обаче не каза нищо и тихо последва Хенри след кратък размисъл.

Когато влезе в стаята, сведе глава в знак на почтително покорство, както бе правила това преди време. После свали бонето си и го закачи до шапката на Хенри. Луис Мур седеше зад писалището си и разгръщаше страниците на една отворена книга, като отбелязваше някои пасажи с молив. Той леко се раздвижи в отговор на поздрава й, но не стана от мястото си.

— Помните ли онази вечер, когато предложихте да ми почетете? — попита той. — Тогава не бях в състояние да ви слушам, но сега вниманието ми е на вашите услуги. Подновените упражнения по френски може да ви бъдат полезни — забелязах, че произношението ви е позанемарено.

— Коя книга да взема?

— Ето ви посмъртните произведения на Сен Пиер136. Прочетете няколко страници от „Fragments de I’Amazone“137.

Шърли седна на стола, който той бе приготвил в близост до своя. Разтворената върху писалището книга бе една и за двамата; къдриците на Шърли се спуснаха толкова ниско, че закриха страницата от погледа му.

— Приберете косите си — каза той.

За момент Шърли не бе съвсем сигурна дали да се подчини на молбата, или да я пренебрегне — в погледа, който тя отправи към лицето на преподавателя си, проблесна лукаво пламъче. Може би ако той я гледаше сурово или плахо, или пък ако на лицето му бе изписана някаква нерешителност, тя щеше да се възпротиви и урокът щеше да свърши в същия този момент. Но Мур само очакваше съгласието й — невъзмутим като мрамор и също толкова студен. Тя прибра къдриците зад ушите си. Добре бе, че лицето й притежаваше приятни очертания и че страните и бяха с кадифения овал на ранната младост, защото, ако бяха лишени от тези смекчаващи нюанси, чертите й можеха да изгубят своето изящество. Но какво значение имаше това в компанията на човек като Мур? Нито Калипсо, нито Евхарис са се опитвали да очароват Ментор, възпитателя на Телемах.

Шърли започна да чете. Езикът й бе отвикнал от френската реч. Запъваше се, четенето вървеше неравно, смущавано от учестен дъх и нарушавано от английско произношение. Тя спря.

— Не мога. Ако обичате, прочетете ми един параграф, мистър Мур.

Тя повтори това, което той й прочете, и й бяха необходими само три минути, за да улови вярното произношение.

— Tres bin138 — бе одобрителната забележка в края на пасажа.

— C’est presque le francais rattrape, n’est-ce pas?139