Шърли

Компаньонката му често опитваше по възможно най-внимателен начин да го отклони от това фанатично боготворене на музите, което се бе превърнало в мания — по всички обикновени въпроси сър Филип проявяваше здрав разум и затова тя с голяма охота насочваше вниманието му към обикновени теми. Понякога той я разпитваше за дома си в Нанъли и тя с преливаща от щастие душа отговаряше надълго и нашироко на въпросите му. Никога не се уморяваше да описва старинното имение, парка от диви дървета, старата църква и селцето. Не пропускаше възможността да го посъветва да дойде и събере арендаторите си в дома на своите прадеди.

За нейна изненада сър Филип изпълни съвета й до последната дума и към края на септември пристигна в Нанъли. Не след дълго посети Фийлдхед и първото му гостуване не се оказа и последното. Той заяви (след като приключи със задължителните визити в околността), че никъде другаде не бил намерил такъв приятен подслон, както под масивните дъбови греди на сивия дом в имението Брайърфийлд, който, макар и да бил твърде тесничък и скромен в сравнение с неговия, бил спечелил симпатиите му.

В скоро време вече не му бе достатъчно да седи заедно с Шърли в дъбовата и гостна, където имаше постоянен приток от посетители и той много рядко можеше да се възползува от някой спокоен миг, за да й покаже последните творения на плодовитата си муза. Необходимо му бе да я извежда навън сред свежите ливади, да се разхожда с нея край притихналите води. И тъй като отбягваше да излиза сама с него, той устройваше заради нея излети до своите владения, посещения на великолепната му гора и дори на по-усамотени местенца — усои, прорязвани от водите на Уорф и долинки напоявани от Еър.

Подобно внимание издигна много мис Кийлдар в очите на околните. Пророческата душа на чичо и предчувствуваше прекрасно бъдеще — той вече предвкусваше онзи момент, когато, преметнал крак връз крак, щеше да се покрива с достолепие само при едно небрежно споменаване на своя „племенник баронета“. Сега вече неговата племенница съвсем не му изглеждаше едно „полудяло момиче“ — напротив, очите му виждаха в нея „изключително разумна жена“. В поверителни разговори с мисис Симпсън той я наричаше „една наистина изключителна личност — особена, но неимоверно умна“. Отнасяше се към нея с изключително уважение — почтително се надигаше, за да й отваря или затваря вратите, оставяше лицето си цялото да почервенее и си причиняваше главоболие, докато се навеждаше да вдига от пода ръкавици, кърпички и друга движима собственост, над която тя имаше твърде слаба власт. Сипеше тайнствени шеги за превъзходството на женския ум над мъжката мъдрост, впускаше се в мъгливи извинения за глупавата грешка, която бил извършил по отношение на стратегията и тактиката на „една личност на не повече от сто мили от Фийлдхед“ — с две думи изглеждаше надут като пуяк.

Племенницата му гледаше на неговите действия и приемаше намеците му без особен ентусиазъм — явно не разбираше и половината от това, което те целяха. Когато и бе заявено направо, че е предпочитана от баронета, Шърли не отхвърли възможността той да я харесва, както го харесвала и тя — никога не била предполагала, че един мъж с титла, единствен син на горда и любяща майка, единствен брат на боготворящи го сестри, може да притежава толкова добрина и, общо взето, толкова разум.

И наистина времето доказа, че сър Филип я харесваше. Може би той също бе открил у нея онова „необикновено очарование“, забелязано от мистър Хол. Все по-настойчиво търсеше компанията на Шърли, докато най-сетне честотата, с която правеше това, показа, че вече не е в състояние да се лиши от присъствието й. Някъде по същото време над Фийлдхед започнаха да витаят странни чувства, в някои от стаите на този дом се загнездиха неспокойни надежди и изтощителни опасения. Някои от обитателите на имението често бродеха разтревожени из притихналите поля около къщата. Долавяше се някакво неспокойно очакване, което опъваше нервите.

Едно нещо изглеждаше ясно. Сър Филип не бе човек, който можеше да си навлече нечия омраза — той бе дружелюбен и ако умствените му дарби не бяха чак толкова изявени, то поне бе интелигентен. Мис Кийлдар не можеше да заяви със същата решителност, с която бе заявила за Сам Уин, че чувствата му са притъпени, че вкусовете му — принизени, а обноските — недодялани. Природата му бе чувствителна. Сър Филип питаеше действителна, макар и не твърде проникновена любов към изкуството. Цялото му поведение издаваше истинския английски джентълмен — що се отнася до родословието и до богатството му, и двете, разбира се, далеч надминаваха онова, което Шърли би могла да изисква.