Шърли

— Непристоен език за една жена! Велики боже! Докъде ли ще стигне това момиче? — Той вдигна нагоре очите и ръцете си.

— Никога няма да застана пред брачния олтар със Сам Уин.

— Докъде ли ще стигне тя? Защо законите не са по-строги, че да я принудя да се вслуша в здравия разум?

— Успокойте се, чичо. Дори Британия да бе държава на крепостни, а вие — неин крал, пак нямаше да ме принудите да направя тази стъпка. Ще отговоря писмено на мистър Уин. Няма смисъл повече да се тревожите по този въпрос.

Наричат съдбата непостоянна и все пак прищевките й често пъти отново и отново проявяват една и съща благосклонност към едни и същи избраници. Оказа се, че мис Кийлдар — или по-точно нейните пари — бяха предизвикали оживление в околността, впечатлявайки такива умове и сърца, за които тя дори не бе и помисляла. Цели три предложения последваха това на мистър Уин, като всяко едно от тях представляваше повече или по-малко добра партия. Едно след друго те и бяха натрапени от нейния чичо и едно след друго бяха отхвърлени. И все пак сред кандидатите й имаше не един с безупречен характер и значително богатство. Мнозина подобно на чичо й, се питаха какво означава всичкото това и кого се готвеше да плени, та придирчивостта й стигаше чак до дързост.

Най-сетне клюкарките решиха, че са намерили ключа към тайната на поведението й, като чичо й също бе убеден в това. Нещо повече — откритието представи племенницата му в съвсем нова светлина и той изцяло промени отношението си към нея.

Напоследък страстите във Фийлдхед се бяха разгорещили твърде много и домът бе станал тесен за двамата — благият характер на лелята не бе в състояние да ги усмири. Дъщерите изтръпваха при гледката на кавгите им — Гъртруд и Изабела си шепнеха с часове в своята стая и се вцепеняваха от благоприличен ужас, когато се случваше да останат насаме със своята дръзка братовчедка. Но както вече казах, настъпи промяна — мистър Симпсън се укроти, а и сред семейството му настъпи успокоение.

Бе намесено името на село Нанъли с неговата стара църква, гората и манастирските му развалини. Там имаше също така и имение — една обител, наречена Прайъри, която бе по-стара, по-голяма и по-величествена, от която и да е в Брайърфийлд или Уинбъри. Нещо повече — селото притежаваше и един жител с титла: един баронет, с какъвто нито Брайърфийлд, нито Уинбъри можеха да се похвалят. Това притежание високо оценявано и будещо гордост — в продължение на години бе само на думи, защото този баронет, млад мъж, който доскоро бе живял в една отдалечена провинция, бе непознат в йоркширското си имение.

По време на престоя на мис Кийлдар в модния морски курорт Клифбридж тя и приятелите й бяха срещнали и бяха представени на сър Филип Нанъли. Натъкваха се на него отново и отново — на плажа, на скалите, по различни алеи, понякога и на организираните в Клифбридж балове. Той изглеждаше самотен. Поведение му бе съвсем скромно, дори твърде обикновено, за да може да се нарече вежливо — по-скоро свенливо, отколкото надменно. Той не се отнесе снизходително към компанията им — просто изглеждаше доволен от нея.

С всяко непревзето същество Шърли можеше лесно и бързо да завърже познанство. Разхождаше се и разговаряше със сър Филип. Понякога тя, леля й и братовчедките й се возеха в яхтата му. Той й бе симпатичен, защото Шърли го намираше внимателен и скромен и бе очарована от откритието, че е способна да го забавлява.

Съществуваше обаче един малък недостатък — та нима има приятелство без несъвършенства? Сър Филип имаше литературни наклонности — пишеше поезия, сонети, балади. Може би мис Кийлдар смяташе, че неговата привързаност към четенето и рецитирането на собствените му съчинения бе малко прекалена. Може би й се искаше римите да притежават по-голяма точност, да има повече музика в стъпката, строфите да са по-свежи, а във вдъхновението да има повече плам. Във всеки случай тя винаги се сепваше, когато той подемеше темата за своите творения, и обикновено полагаше всякакви усилия, за да отклони разговора в друга посока.

Както изглежда, сър Филип я предумваше да излиза на разходки с него по моста в лунните нощи с единствената цел да нашепва в ухото и най-дългата от баладите си. Отвеждаше я до усамотени места сред скалите, където долиташе плисъкът на вълните върху пясъка, нежен и успокоителен. И когато наблизо нямаше жива душа, когато морето се ширеше пред него и наоколо се разпростираха уханните сенки на градините, а над главите им бяха надвиснали издадените части на скалите, тогава той изваждаше последния си свитък от стихове и започваше да ги чете с глас, който пресекваше от вълнение. Изглежда, не съзнаваше, че макар да бяха римувана реч, те не бяха поезия. По сведения поглед на Шърли и смутеното й лице ставаше ясно, че тя разбира това и дълбоко се терзае от единствената слабост на този добър и симпатичен джентълмен.