Шърли

На оскъдната светлина фигурата на мис Кийлдар не можеше да се види добре, но все пак личеше, че бе облечена елегантно. На долния етаж се бе събрала неголяма компания, включваща сър Филип Нанъли. В този момент дамите се намираха в гостната, а домакинята им ги бе изоставила за малко, за да посети възпитателя на Хенри. Снежнобялата й рокля, изящните й ръце и шия, златната верижка, която обикаляше врата и потрепваше на гърдите й, излъчваха странна светлина сред сумрака в стаята на болния. Видът й бе смирен и замислен. Тя нежно продума:

— Мистър Мур, как се чувствувате тази вечер?

— Болестта ми не е тежка, а сега съм дори по-добре.

— Чух ви да се оплаквате от жажда — донесох ви малко грозде. Ще опитате ли от него?

— Не, но ви благодаря, че сте се сетили за мен.

— Само едно зрънце.

От пищния грозд, който изпълваше малката кошничка в ръката й, тя откъсна едно зърно и го поднесе към устните му. Той поклати отрицателно глава и извърна поруменялото си лице.

— Но какво друго да ви донеса тогава? Не желаете плодове, макар и да виждам, че устните ви са напукани. Какво ви се пие?

— Мисис Джил ми носи препечен хляб и вода и това ми харесва най-много.

Изминаха няколко минути в тишина.

— Страдате ли? Боли ли ви?

— Съвсем малко.

— От какво се разболяхте?

Тишина.

— Чудя се на какво ли се дължи тази треска. Вие как смятате?

— Много е влажно, може би има и малария. Сега е есен, а този сезон често донася треска.

— Чувам, че често посещавате болните в Брайърфийлд, а също и Нанъли заедно с мистър Хол. Трябва да се пазите — човек не бива да е безразсъдно смел.

— Това ме подсеща, мис Кийлдар, че вероятно е по-добре да не влизате в тази стая и да не се доближавате до това легло. Не мисля, че болестта ми е заразна, и почти не се страхувам (тук на устните му се появи лека усмивка), че може да се заразите. Но защо е необходимо да се подлагате дори и на най-малкия риск? Оставете ме.

— Малко търпение — скоро ще си тръгна. Но ми се иска да направя нещо за вас, преди да ви оставя — дори и някаква съвсем дребна услуга…

— Ще липсвате на гостите си долу.

— Не, мъжете са още на масата.

— Няма да се задържат там дълго — сър Филип Нанъли не е голям почитател на виното и точно в момента го чувам да преминава от трапезарията в гостната.

— Това е някой от прислугата.

— Това е сър Филип, познавам стъпките му.

— Имате остър слух.

— Никога не е бил притъпен, а понастоящем е още по-изострен. Снощи сър Филип бе тук на чай. Чух ви да му пеете някаква песен, която той ви бе донесъл. Чух го, когато си тръгваше в единадесет часа, да ви вика навън, да погледате Вечерницата.

— Вие сте с болезнено изострени възприятия.

— Чух го как целуна ръката ви.

— Невъзможно!

— Напротив. Стаята ми се намира над вестибюла, прозорецът е над входната врата, а рамката му бе малко открехната, тъй като челото ми гореше. Вие прекарахте десет минути на стъпалата пред входа с него — чух разговорът ви, всяка дума от него, чух ви да се сбогувате. Хенри подай ми малко вода.

— Позволи ми аз да му я подам.

Но той се понадигна, за да поеме чашата от младия Симпсън, като по този начин отказа да приеме грижите й.

— Нима нищо не мога да направя за вас?

— Нищо, защото не можете да ми гарантите спокоен сън през нощта, а това е всичко, от което се нужда сега.

— Не спите добре, така ли?

— Сънят ме е изоставил.

— Но нали ми казахте, че не сте много зле?

— Често пъти не спя дори и когато съм напълно здрав.

— Ако бе по силите ми, щях да ви накарам да заспите най-дълбок сън — мирен и спокоен, без никакви сънища.

— Но аз не моля за пълно забвение!

— Тогава онзи сън, който желаете най-много.

— Чудовищна заблуда! Сънят би бил делириум, а самото събуждане — смърт.

— Но желанията ви едва ли са чак толкова неосъществими. Не сте фантазьор, нали?

— Мис Кийлдар, предполагам, че ме смятате за такъв. Но моят характер не е страница от някой моден роман, където всичко е ясно.

— Възможно е… Но този сън — как искам да го докарам до възглавницата ви, да спечеля за вас неговото благоволение. Да взема ли една книга и да ви прочета няколко страници? Мога да отделя половин час.

— Благодаря ви, но не искам да ви задържам.

— Ще чета тихо.

— Нищо няма да излезе. Аз съм прекалено трескав и възбуден, за да мога да понеса един тих, напевен и вълнуващ глас до ухото си. По-добре ще е да си тръгнете.

— Е, добре, ще вървя.

— Без лека нощ?

— О, не, сър, не. Лека нощ, мистър Мур. (Шърли излиза.)

— Хенри, момчето ми, идете да си легнете, време е вече да си починете.

— Сър, ще ми бъде приятно да бдя до леглото ви цяла нощ.

— За което няма абсолютно никаква нужда — положението ми се подобрява. Хайде, вървете.

— Благословете ме, сър.

— Бог да ви благослови, мой най-добър ученико!

— Никога не ме наричате „мой най-скъп на сърцето ми ученик“!

— Не, и никога не ще ви нарека така.