Шърли

— Предполагам, че вече не можете да пишете на френски така, както преди?

— О, не! Няма да мога да се справя със съгласуването на времената сега.

— Няма да можете да напишете съчинение на тема „La Premiere Femme Savante“140?

— Все още ли помните тази глупост?

— До последния ред.

— Не ви вярвам.

— Мога да ви го повторя дума по дума.

— Ще се запънете още на първия ред.

— Искате да ме проверите ли?

— Искам!

Той започна да рецитира на френски, но ние ще трябва да преведем думите му от страх да не останем неразбрани от някои читатели.

Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени кой каквато си избереше.141

Това бе в зората на времето, когато утринните звезди не се бяха скрили и небесният им хор все още не беше замлъкнал.

Тази епоха е тъй далечна, мъглите и росната дрезгавина на зазоряването са я обвили в такъв потулващ воал, че е трудно да се разгадаят обичаите, да се различи пейзажът и да се познае къде се намират тези места. Достатъчно е да се знае, че тогава светът е съществувал, че е бил населен от хора, че човешката природа с нейните страсти, симпатии, скърби и радости е изпълвала планетата и й е вдъхвала живот.

Едно племе си избрало някакво място от глобуса. Към коя раса е принадлежало племето — не е известно, къде се е намирало това място — не е казано. Обикновено говорим за Изтока, когато мислите ни са обърнати към онова време, но кой може да докаже, че тогава не е имало живот и на запад, и на юг, и на север? Има ли нещо, което да докаже обратното на това, че вместо да се засели в палмовите горички на Азия, въпросното племе не се е настанило под дъбовите сенки на някой от островите в нашите европейски морета?

Не си представям песъчливи равнини, нито пък малък, ограден от пясъци оазис. Пред очите ми се появява картината на гориста долина със скалисти склонове, обагрени в тъмнокафяво и покрити с дървета, струпани едно над друго. Тук, на това място, живеят човешки същества, които обаче са толкова малко на брой и се движат по пътеки, скрити под толкова дебели клони, че никой не може нито да ги чуе, нито да ги види. Диви ли са те? Несъмнено. Преживяват с помощта на кривака и лъка — полуовчари, полуловци, чиито стада се скитат свободни като дивеча им. Щастливи ли са? Не, не са по-щастливи от нас. Дали са добри? Не, не са по-добри от нас. Тяхната природа е и наша природа — и двете са човешки. Сред племето има едно същество, което твърде често е нещастно — едно дете, на което съдбата е отнела и двамата родители. Никой не се грижи за него — понякога подхвърлят на осиротялото момиче някоя троха, но по-често я забравят. Рядко я приемат в нечия колиба. Неин дом са хралупата на някой кух дървесен ствол или хладната пещера. Изоставена, пренебрегвана и скитаща, тя живее повече с дивите зверове и птиците, отколкото със себеподобните си. Гладът и студът са нейните другари, а самата тя е обладана от тъга и обградена от самота. Оставена без грижи и без обич, би трябвало да умре — но въпреки всичко тя живее и расте. Зелената природа я приема и й става майка. Храни я със сочни ягоди, със сладки корени и лешници.

Има нещо във въздуха на тази страна, което поддържа огъня на живота. Сигурно има нещо и в нейната роса, която лекува като чудодеен балсам. Умерените й сезони не развихрят страстите и сетивата. Температурата й подтиква към хармония, а бризът и сякаш довява от небето кълновете на чисти помисли и още по-чисти чувства. Формите на скалите и короните на дърветата не са странно причудливи, а багрите на цветята и птиците не са разточително пищни — в цялото величие на тези гори има някакво спокойствие, в цялата им свежест — някаква гальовност.

Изящното очарование, дарено на всяко дърво и цвете, на всяка сърна и гълъб, не е отказано и на човешката рожба. В своята самота тя е израсла стройна и прелестна. Природата е изваяла чертите й с най-тънко длето; изчистените и точни детски очертания са съзрели, недокоснати от обезобразяващите белези на болестите. Кожата й не е загрубяла от суров повей на вятъра, косите й не са повехнали от изгарящо слънце — тялото и блести с ослепителната си белота сред дърветата, разкошните й коси се стелят дълги и лъскави, очите й, незаслепени от необуздани пламъци, искрят в сенките, големи и широко отворени, изразителни и лъчисти. Над тези очи, когато вятърът повдигне косите й, се открива челото, прекрасно и високо, като някаква ясна и откровена страница, върху която знанието, ако то дойде някога, ще може да пише със златни букви. Самотната млада дивачка не е нито зла нито глупава. Тя броди из гората безобидна и замислена, макар че не е лесно да се разбере за какво може да мисли едно толкова неуко момиче.