Шърли

В една лятна вечер, преди Потопа, останала съвсем сама, тъй като бе изгубила следите на племето си, заминало далеч в неизвестна посока, тя се изкачи по склона на клисурата, за да наблюдава отминаването на Деня и настъпването на Нощта. Избра си за наблюдателница един зъбер с израснал от него дъб, чиито корени, обрасли с трева и мъх, й послужиха за стол. Гъстите клони на дъба я закриляха с балдахин от листа.

Бавно и величествено се оттегляше Денят, цял пламнал в пурпурно зарево и съпроводен от вечерното „сбогом“ на дивите пернати, чиято затихваща песен долиташе откъм гората. След това дойде Нощта, мълчалива като смъртта — вятърът утихна, секна птичата песен. Сега всяко гнездо бе скътало щастливи другари, а елен и кошута спяха блажено и спокойно в леговището си.

Девойката седеше с неподвижно тяло, но с разбунтувана душа. Вълнуваха я по-скоро чувства, отколкото мисли; желания, а не надежди, мечти, а не трезви разсъждения. Чувствуваше безграничната мощ на света, на небето, на нощта. Струваше й се, че е в центъра на всички неща — един малък и забравен атом живот, една искра на духа, пусната небрежно от ръката на великия сътворител, която в момента изгаряше незабелязано и се превръщаше в пепел в тъмното сърце на тази клисура. Тя питаше така ли трябва да изгори и загине, без живата й светлина да стори някаква добрина, без да бъде забелязана, без да бъде нужна — една звезда в иначе беззвездната небесна твърд, която нито един овчар, пътешественик, мъдрец или свещеник не бе избирал за пътеводител, не бе взимал за предзнаменование. Нима може така, искаше да знае тя, когато пламъкът на душата й гореше толкова живо, когато животът й вибрираше тъй вярно, истински и силно, когато нещо в нея се вълнуваше и неспокойно напомняше за дарената от бога сила, настояваше, че тази сила трябва да намери призвание.

Девойката съзерцаваше Небето и Вечерта; Небето и Вечерта също я съзерцаваха. Наведе се, за да подири брега, хълма, реката, разпрострели неясните си очертания в ниското. Природните творения, които попита, до едно й отвърнаха с предсказания — тя ги чу и се развълнува, но не ги разбра. Вдигна опрени една с друга длани над главата си.

„Опора, помощ, утеха — елате!“ — извика тя.

Не долетя никакъв отговор, нито пък имаше кой да се обади.

Девойката почака, паднала на колене и упорито вперила поглед нагоре. Небето остана безмълвно — неумолимите звезди блестяха чужди и далечни.

Най-сетне една от обтегнатите струни на страданието й се отпусна — стори й се, че Нещо там горе се смили, обзе я чувството, сякаш Нещо далечно се бе приближило — счу й се, че Тишината проговори. Това не бе език, нито думи, а само някакъв неопределен звук.

И отново един прекрасен, плътен и извисен тон, един дълбок и нежен звук, подобен на шепота на буря, накара мрака да се развълнува.

И още веднъж — по-силен, по-близък и по-ясен, той мелодично се разнесе наоколо.

И пак един отчетлив глас премина от Небето към Земята.

— Ева!

Ако името на тази жена не бе Ева, то значи тя нямаше име. Тя се надигна.

— Ето ме.

— Ева!

— О, Нощ! (Нима можеше да говори някой друг, освен Нощта?) Тук съм!

Гласът се спусна досами Земята.

— Ева!

— Господи! — извика тя. — Погледни своята слугиня!

Тя изповядваше своя религия — всички племена имаха някаква вяра.

— Идвам — аз, Утешителят!

— Господи, побързай!

Вечерта порозовя, изпълнена с надежда — Въздухът се задъхваше, а Луната, възкачвали се до този момент, застана горе огромна, ала невидима — сиянието забулваше формата й.

— Облегни се на мен, Ева. Ела в обятията ми и се отпусни.

— Отпускам се, о, Невидими, но осезаем за мен! А ти какво си?

— Ева, аз нося живителна струя от Небето. Дъще на Човека, пий от чашата ми!

— Пия. Сякаш най-сладката роса докосва устните ми. Изсъхналата ми душа се съживява, страданието ми се облекчава, за болката и борбата ми настъпва край. А нощта се променя! Гората, хълмът, луната, широкото небе — всичко се променя!

— Всичко се променя и това е завинаги. Отнемам мрака от погледа ти, разчупвам оковите на душата ти! Премахвам пречките по пътя ти и с присъствието си изпълвам празнотата — обявявам за мой изгубения атом на живота, вземам за себе си искрата на духа, горяла до този момент в забрава!

— О, вземи ме! Вземи ме! Това е бог!

— Това е Синът на Бога — този, чийто дъх е разпалил искрата на божествения живот в теб. Затова и жадува да се слее с теб, да ти влее сили, да ти помогне, за да не угасне тази искра безвъзвратно.

— Сине Божи, наистина ли съм твоя избраница?

— Само ти в цялата земя. Видях колко си хубава и разбрах, че ще бъдеш моя. На мен е отредено да спася, подкрепя и лелея това, което ми принадлежи. Познай в мен онзи земен Ангел, наречен Разум.

— Мой славни Годенико! Лъчиста Зора сред нощния мрак! Най-сетне имам всичко, което исках. Осенена съм от прозрение. Тъмната загадка, неясният шепот, които ме преследват още от детинство, са вече разгадани. Ти си Този, когото търсех. Роден от Бога, вземи ме, вземи своята годеница!