Шърли

Първоначално външността му бе предизвикала няколко весели, но не и злонамерени забележки от шеговито настроената Шърли. Видът му бе момчешки, чертите — обикновени и дребни, косата — с песъчлив цвят, а ръстът му — не особено висок. Но тя скоро се отказа от шегите си и дори избухваше, ако някой друг подхвърлеше неласкави намеци по този повод. Сър Филип имал „приятно лице“, твърдеше тя, а в сърцето му живеело нещо, което било „много по-добро и от три римски носа, от къдриците на Авесалом134 или ръста на Саул“. Все пак Шърли пазеше една стрела в резерв за пагубната му поетическа наклонност, но дори и тук не търпеше нечия друга ирония, освен своята собствена.

Накратко казано, нещата бяха стигнали тази точка, която напълно оправдаваше наблюдението, отправено от мистър Йорк към учителя Луис горе-долу по същото време.

— Този ваш брат Робърт май ще излезе или глупак, или луд. Преди два месеца можех да се закълна, че държи птичето в ръцете си. А сега се е грабнал да обикаля страната, стои по цели седмици в Лондон и като се върне, ще се намери в мат. Луис, „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава, а — пропуснат — оставя ни за цял живот с кил, заседнал в плитчини и злополуки.“135 Ако бях на ваше място, щях да напиша това на Робърт и да му го припомня.

— Робърт е имал някакви намерения спрямо мис Кийлдар, така ли? — попита Луис, сякаш чуваше това за пръв път.

— Намерения, които сам му подсказах, и то намерения, които можеше да осъществи, защото тя го харесваше.

— Като съсед?

— Като нещо повече. Виждал съм я да поруменява, стига само някой да спомене името му. Пишете му да си идва у дома. Все пак той е повече джентълмен от онова баронетче там.

— Не ви ли е идвало наум, мистър Йорк, че ако един беден мъж, който се е впуснал в авантюрите на производството, пожелае ръката на някоя богата жена, това може да бъде нахално, дори недостойно?

— О! Ако сте човек на възвишените идеи и префинените чувства — тогава нямам какво да кажа. Аз съм просто един обикновен и практичен човек. И ако Робърт желае да се откаже от този кралски подарък в полза на това младо и глезено аристократче — аз нямам нищо против. На неговите години, на неговото място и с неговите подбуди щях да постъпя другояче. Никакъв баронет, нито херцог или дори принц нямаше да ми отнемат любимата без борба. Ама вие възпитателите сте толкова дълбокомислени хора — човек иска да се посъветва с вас, а пък то все едно да разговаряш с някои свещеник.

Макар Шърли да бе обградена с внимание и ласкателства, тя все пак, изглежда, не се бе разглезила дотам, че да се прости напълно с доброто у себе си. Хорската мълва наистина бе престанала да свързва името й с това на Мур и настъпилото затишие сякаш бе подкрепяно от това, че тя явно бе забравила за отсъствуващия. Но че не го бе забравила съвсем, че все още мислеше за него — ако не с любов, то поне с интерес, — стана ясно като че ли от повишеното внимание, което по това време един внезапен пристъп на болест я накара да засвидетелствува на брата на Робърт, към когото обикновено се бе отнасяла със странно редуващи се хладна сдържаност и хрисима почит — ту минаваше покрай него с цялото достойнство на богата наследница и бъдеща лейди Нанъли, ту го заговаряше така, както свенливите ученички обикновено влизат в разговор със строгите си преподаватели: в един момент надигаше гордо главата си и свиваше алените си устни, ако погледът му срещнеше нейния, а в следващия се свиваше със смирение пред строгия укор в очите му, и то тъй разкаяно, сякаш възпитателят притежаваше силата да налага наказания в случаи на непокорство.

Вероятно Луис Мур се бе разболял от треска, която го повали за няколко дни; навярно се бе заразил в някои от бедняшките домове в околността, които той, хромият му ученик и мистър Хол имаха навика да посрещат заедно. Във всеки случай възпитателят се разболя и след като в продължение на един-два дни се опита да противопостави на болестта единствено мълчаливата си съпротива, бе принуден да легне на легло.

Една вечер той се въртеше неспокойно в неудобното си легло, а Хенри, който не го напускаше ни за миг, вярно бдеше край него, когато едно почукване — твърде леко, за да бъде на мисис Джил или на прислужницата призова младия Симпсън до вратата.

— Как е мистър Мур тази вечер? — попита тих глас откъм тъмния коридор.

— Влезте и вижте сама.

— Спи ли?

— Много бих искал да спи. Елате и поговорете с него, Шърли.

— Той няма да иска.

Но притежателната на гласа пристъпи в стаята и Хенри, забелязал как тя се суети на прага, я хвана за ръката и я поведе към леглото.