Шърли

— Когато изразих пълното си съгласие с условията на завещанието й, Шърли ми каза, че съм бил щедро момче и че се гордеела с мен. „А сега — добави тя, — в случай че стане нещо, ти ще знаеш какво да отвърнеш на злобата, когато тя дойде и започне да ти нашепва лоши неща в ухото, да ти внушава, че Шърли те е измамила и че не те е обичала. Ти ще знаеш, че съм те обичала, Хари, че никоя сестра не би могла да те обича повече, мое съкровище.“ Мистър Мур, сър, когато си припомня гласа й; когато пред очите ми изплува нейният лик, сърцето ми започва да бие така силно, сякаш иска да изхвръкне от гърдите ми. Тя може да отиде на небето преди мен — ако бог го пожелае, значи така ще стане, — но остатъкът от живота ми (а той няма да е дълъг и сега това ме радва) ще бъде едно кратко, целенасочено и обмислено движение по отъпканата от нея пътека. Мислех да вляза в семейната гробница преди нея, но ако се случи обратното, поставете ковчега ми до този на Шърли.

Мур му отвърна с дълбоко мълчание, което бе в странен контраст с тревожното оживление на момчето.

— Грешите и двамата и така само си вредите. Падне ли веднъж върху младостта сянката на някакъв мрачен ужас, тя си представя, че никога вече няма да зърне слънчевата светлина; мисли си, че първата сполетяла я беда ще продължи цял живот. Какво още каза Шърли? Нещо друго?

— Уредихме два-три семейни въпроса на четири очи.

— И какви бяха те, ако не е тайна?

— Но, мистър Мур, вие се усмихвате. Аз не мога да се усмихвам, когато виждам състоянието на Шърли.

— Моето момче, аз рядко се вълнувам, не притежавам душата на поет, но пък имам достатъчно житейски опит. Виждам нещата такива, каквито са, докато за вас те все още крият неизвестности. Кажете ми какви са тези семейни въпроси.

— Тя само ме попита, сър, дали се считам повече Кийлдар, отколкото Симпсън, и аз й отвърнах, че съм Кийлдар до дъното на душата си и до мозъка на костите си. Тогава тя каза, че е доволна от това, понеже освен нея аз съм бил единственият жив Кийлдар в Англия. След това постигнахме съгласие по някои въпроси.

— Например?

— Например, сър, че ако доживея да наследя имението на баща си, ще приема името Кийлдар и ще направя Фийлдхед моя резиденция. Казах, че ще се нарека Хенри Шърли Кийлдар, и ще го сторя. Нейното име и домът й имат вековна история, докато Симпсън и Симпсън Гроув са от вчера.

— Хайде, хайде, все още никой от вас не се е запътил към небето. За вас двамата храня най-добри надежди при вашите горди натури — двойка новоизлюпени орлета. А сега ми кажете, какво заключение си правите от всичко, което ми разказахте? Слушам ви.

— Че Шърли си мисли, че ще умре.

— Спомена ли тя нещо за здравето си?

— Нито веднъж. Но ви уверявам, че тя линее — ръцете й са съвсем отслабнали, а също и страните й.

— Оплаквала ли се е някога на майка ви или на сестрите ви?

— Никога. Смее се, когато някой я попита. Мистър Мур, тя е странно същество — в нея има нещо толкова красиво, толкова детско. Не прилича по нищо на мъжете, не е амазонка и въпреки това отминава с гордо вдигната глава помощта и съчувствието.

— Знаете ли къде е в момента Хенри? В къщата ли е, или е на езда?

— Не може да бъде навън, сър, — вали силен дъжд.

— Вярно. Но това не е гаранция, че в този момент тя не се носи в галоп над Ръшедж. Напоследък изобщо не позволява на времето да се превърне в пречка за ездата й.

— Нали си спомняте, мистър Мур, колко влажно и ветровито бе миналата сряда? Толкова лошо време наистина, че Шърли не позволи Зое да бъде оседлана, а в тази буря, която тя сметна твърде силна за кобилата си, Шърли излезе да се разхожда пеш. В този следобед отиде почти до Нанъли. Попитах я, когато се върна, не се ли страхува, че може да настине. „Невъзможно — отвърна ми тя, — това би било прекалено голямо щастие за мен. Не зная, Хари, струва ми се, че най-доброто, което може да ми се случи, е да ме хване една хубава настинка и да си отида като християнка.“ Виждате колко е безразсъдна, сър.

— Наистина безразсъдна! Идете и я намерете. И ако имате възможност да поговорите с нея, без да привлечете нечие внимание, помолете я да дойде тук за малко.

— Добре, сър.

Той грабна патерицата си и понечи да тръгне.

— Хари!

Момчето се върна.

— Не предавайте молбата ми официално. Използувайте такива думи, каквито бихте използували в предишните дни, за да я повикате в учебната стая.

— Разбирам, сър. Така има по-голяма вероятност да се подчини.

— И, Хари…

— Сър?

— Ще ви повикам, когато имам нужда от вас. Дотогава сте свободен от занимания.

Момчето излезе. Останал сам, мистър Мур се надигна от писалището си.