Шърли

— Колкото и да е малък, той ме лиши от сън и спокойствие, заради него отслабнах и изгубих ума си, защото този дребен белег ме накара да очаквам в недалечното бъдеще най-ужасното…

Ръкавът бе спуснат на мястото си, а гривната — отново доставена на ръката.

— Знаете ли, че ме подлагате на изпитание? — каза Мур с усмивка. — По природа съм търпелив, но пулсът ми започва да се ускорява.

— Каквото и да стане, вие ще ми помогнете, мистър Мур. Ще ми дадете опората на своето самообладание и няма да ме оставите на милостта на подплашените страхливци, нали?

— Не мога да ви обещая нищо сега. Разкажете ми първо историята, а след това искайте каквото ви е необходимо.

— Историята е много кратка. Един ден, преди около три седмици, излязох на разходка с Изабела и Гъртруд. Те се върнаха у дома преди мен, защото аз поизостанах, за да поговоря с Джон. След като го оставих, се поразходих по пътеката, където всичко бе много спокойно и потънало в сянка. Бях се уморила да бъбря с братовчедките си и не бързах да се присъединя към тях. Както си стоях облегната о колоната на портата, потънала в щастливи мисли за бъдещия си живот — понеже нея сутрин нещата бяха започнали да поемат пътя, по който отдавна бях очаквала да тръгнат…

„А! Предната вечер с нея е бил Нанъли!“ — помисли си Мур.

— Чух някакво запъхтяно дишане. Някакво куче тичаше към мен по алеята. Познавам повечето от кучетата в околността. Това бе Фебе, един от женските пойнтери на мистър Сам Уин. Бедното същество бягаше с наведена глава и с изплезен език — изглеждаше тъй, сякаш е била бита, цялата бе ожулена и в рани. Повиках я. Мислех да я примамя до дома и да я напоя и нахраня. Сигурна бях, че е пострадала — често пъти мистър Сам жестоко бие пойнтерите си. Тя бе прекалено объркана, за да ме познае, и когато се опитах да я погаля по главата, се извърна и зъбите й се впиха в ръката ми. Ухапа ме до кръв, а след това избяга, като дишаше тежко. Само след миг дотича пазача на мистър Уин с пушка в ръка. Попита ме дали не съм виждала Фебе. „По-добре вържете Тартар, госпожице — каза той, — и кажете на хората си да стоят у дома. Тръгнал съм подир Фебе, за да я застрелям, а конярят мина по друг път, та дано я пресрещне. Побесняла е.“

Мистър Мур се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. Мис Кийлдар отново насочи вниманието си към парчето коприна и продължи да нашива върху него венец от теменужки.

— И вие не казахте това на никого, не потърсихте помощ, нито лек — не дойдохте дори при мен?

— Стигнах до вратата на учебната стая, но там куражът ме напусна. Предпочетох да премълча случилото се.

— Защо? Какво повече мога да желая аз на този свят, освен да ви бъда полезен с нещо?

— Нямах право.

— Чудовищно! И не сторихте нищо?

— Напротив. Влязох направо в помещението за пране, където прислужниците гладят почти през цялата седмица, тъй като вкъщи има толкова много гости. Докато те бяха заети с диплене и колосване, аз извадих една пръчка за набиране на дантела от огъня, опрях нажежения й връх в ръката си и натиснах с всичка сила. Желязото обгори малката рана. След това се качих горе.

— И не издадохте нито стон?

— Не мога да си спомня. Чувствувах се много нещастна. Струва ми се, че бях лишена, от каквато и да е твърдост или присъствие на духа — в главата ми бе истински хаос.

— Но затова пък държането ви бе истински пример за самообладание. Спомням си, че по време на целия обед се вслушвах, за да доловя някакво движение от стаята ви на горния етаж, но всичко бе тихо.

— Седях на пода до леглото и ми се искаше Фебе да не ме бе ухапала.

— И то сама! Обичате самотата.

— Простете ми.

— И презирате съчувствието.

— Така ли мислите, мистър Мур?

— Със силния си характер вие сигурно не чувствувате нужда от помощ, от съвет, от компания.

— Така да бъде, щом това ви харесва.

Тя се усмихна. Започна внимателно и бързо да бродира, но под миглите й се появи някаква искрица, после нещо проблесна, а след това оттам капна една сълза.

Мистър Мур се наведе напред към писалището, помръдна стола и промени позата си.

— Ако не е така — попита той с някакъв нов и мек оттенък в гласа си, — тогава как е?

— Не зная.

— Знаете, но не искате да го кажете — искате да заключите всичко в душата си.

— Защото не заслужава да го споделя.

— Защото никой не може да ви даде онази висока цена, която искате за доверието си. Никой не е толкова богат, за да го откупи. Никой не притежава достойнството, ума и силата, които вие изисквате от вашия съветник. В Англия няма рамо, на което да отпуснете ръка за подкрепа, а още по-малко гръд, където ще позволите да се прислони главата ви. В такъв случай, разбира се, че ще живеете сама.

— Мога да живея сама, ако е необходимо. Но въпросът е не как да живея, а как да умра сама. Това ме измъчва много повече.

— Боите се от действието на вируса… Изправена сте пред смътната заплаха на една кошмарна участ?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Безпокоите се съвсем по женски.

— Само преди две минути ме похвалихте за силния ми характер.