Шърли

Мур я напусна и отиде там, където рамките на прозорците, по-големи и по-свободни, отколкото закритото от клони и зарешетено прозорче на стаята му, пропускаха безпрепятствено тъмносинята, сребърно струнеста, вълнуваща и метежна гледка на есенното нощно небе. Той не носеше свещ, нямаше нужда от лампа или огън — широките и ясни, макар понякога прекъсвани от облаци и непостоянни лунни лъчи огряваха всеки под и всяка стена.

Мур преминава през всички стаи, сякаш преследва някакво привидение. Спира в дъбовата стая. Тя е лишена от хладината и блясъка на гостната — камината й е гореща и червеникава, жаравата пука, сгрята от собственото си алено сияние. Близо до килима се намира малка работна масичка с писалище върху нея и един стол.

Дали видението, по чиито следи е тръгнал Мур, не седи в този стол? Човек би си помислил тъкмо това, ако можеше да види как възпитателят е застанал пред него. В погледа му се чете такъв интерес, а на лицето му е изписано такова внимание, като че ли в самотата на този дом той е намерил жив компаньон и се готви да го заговори.

Мур прави открития. Една чантичка, малка копринена чантичка, виси от облегалката на стола. Писалището е отворено, ключовете са в ключалката. Един хубав печат, сребърен молив, две-три алени глогини върху зелено листо, малка, чиста и елегантна ръкавица — тези неща едновременно украсяват и създават безредие върху поставката, по която са разхвърляни. Редът е враг на детайлите в една картина — той старателно ги прибира по местата им. И все пак именно детайлите внасят очарованието.

Мур промълви:

— Нейните следи. Тя е била тук — небрежно, прекрасно същество! Несъмнено е трябвало да излезе набързо и е забравила да се върне и подреди нещата си. Защо оставя обаяние след себе си, откъдето и да мине? Как е придобила този дар — да проявява небрежност, без това да дразни? В нея винаги има нещо, което заслужава порицание, и все пак тези укори не натъжават човешкото сърце. А ако те идваха от нейния любим или съпруга й, устните скоро биха заключили думите и биха ги заменили с целувка. По-добре е да прекараш половин час, отправяйки укори към нея, отколкото да възхваляваш или да се възхищаваш, от която да е друга жена на света. Но това моят глас ли е? Сам ли говоря на себе си? Трябва да спра.

Той млъкна и потъна в размисъл. След това направи нещо, което може би щеше да му донесе утеха тази вечер.

Спусна завесите пред широкия прозорец и царствената луна, закри небесните й чертози и звездната й свита. Добави дърва към сгряващия, но бързо гаснещ огън, запали едната от двете свещи на масата, постави един стол срещу този, който бе близо до работната маса и седна. След това извади от джоба си малко, но дебело тефтерче с неизписани страници, взе в ръката си молив и започна да го изпълва със сбит, нечетлив почерк. Непременно ела насам, читателю, не се стеснявай — надникни смело над рамото му и чети, докато той пише.

„Часът е девет. Сигурен съм, че каретата няма да се върне преди единадесет. Дотогава съм свободен, дотогава мога да бъда в стаята й, да седя срещу стола й, да облягам лакти върху масата й, да съм ограден от нещата, които ми напомнят за нея.“

Преди време обичах Самотата — представях си я като някаква тиха и сериозна, но красива нимфа, като някоя Ореада151, която се спуска към мен през самотни планински проходи, понесла нещо от синята мъгла по хълмовете и одеждите си, нещо от прохладния им вятър в дъха си и много от тържествената им красота в осанката си. Някога можех спокойно да я ухажвам и да си мисля, че сърцето ми се укротява, когато я притиснех до него — безмълвна, но величествена.

Но от деня, в който повиках Ш. при себе си в учебната стая и тя дойде и седна близо до мен; от деня, в който тя разкри мъката си пред мен, помоли ме за закрила и призова на помощ душевната ми сила — от този час ненавиждам Самотата. Хладна абстракция, безплътен скелет, дъщеря, майка и спътница на смъртта!

Приятно е да пиша за това, което ми е близко и скъпо като зеницата на окото ми — никой не може да ми отнеме този малък бележник, на който с помощта на молива мога да кажа каквото си искам, да кажа това, което не смея да прошепна на нито едно живо същество, това, за което не смея да мисля на глас.