Шърли

— Ан Пирсън ми показа куршума, заседнал във вратата на стаята — мрачно отбеляза Каролайн, като сгъваше наметалото си, за да го постави заедно с маншона върху една масичка отстрани. — Знаете — продължи тя, — че живият плет се точи оттук чак до Уинбъри, а трябва да се мине и през нивите във Фийлдхед. Но вие ще се върнете до шест, а може би и по-рано, нали?

— Разбира се, че ще се върне — потвърди Хортенз. — А сега, дете мое, пригответе се да ми разкажете урока си, докато накисна граха за пюрето, предвидено за обеда.

След това наставление тя напусна стаята.

— Значи вие смятате, Каролайн, че имам много врагове? — попита Мур. — И несъмнено мислите, че край мен няма приятели?

— Не е така, Робърт. Край вас е сестра ви, брат ви Луис, когото никога не съм виждала, мистър Йорк, а също и чичо ми. Освен това има и много други.

Робърт се усмихна.

— Сигурно ще бъдете затруднена да назовете по име тези „много други“ — каза той. — Но я ми покажете тетрадката си. Колко усилия полагате, за да пишете така! Предполагам, че сестра ми изисква тази старателност — тя иска да ви оформи по образеца на фламандска ученичка. За какъв живот сте предопределена, Каролайн? Какво ще правите с вашия френски, с рисуването и с другите умения, когато ги придобиете?

— Правилно казахте „когато ги придобиете“, защото, както ви е известно, преди Хортенз да започне да ме обучава, аз знаех съвсем малко. Що се отнася до живота, който ми е отреден, не мога да кажа нищо; предполагам, че ще се грижа за дома на чичо си, докато… — Тук тя се поколеба.

— Докато? Докато почине?

— Не. Не трябва да се говори така! Никога не мисля за неговата смърт — та той е само на петдесет и пет. Но докато… С две думи — докато съдбата ме натовари с други задължения.

— Доста неясно бъдеще! Това удовлетворява ли ви?

— Преди време — да. Знаете, че децата не разсъждават много, а си живеят в свой собствен въображаем свят. Сега обаче има моменти, когато не съм доволна.

— Защо?

— Не печеля никакви пари, нямам средства.

— Значи това е въпросът, Лина. Излиза, че и вие искате да печелите пари, така ли?

— Да, искам да имам някакво занимание. Ако бях момче, нямаше да ми бъде трудно да си намеря такова. Зная един лесен и приятен начин за усвояване на занаят и за постигане на успех в живота.

— Хайде да го чуем.

— Бих могла да постъпя като чирак при вас — в текстилната индустрия. Бих могла да се уча от вас, тъй като сме далечни роднини. Бих вършила работата в кантората, бих водила сметките и бих се грижила за кореспонденцията, докато вие сте на пазара. Зная, че много ви се иска да спечелите пари, за да върнете дълговете на баща си. Може би аз бих могла да ви помогна да забогатеете.

— Да ми помогнете? По-добре е да помислите за себе си.

— Аз мисля за себе си. Но трябва ли човек винаги да мисли само за себе си?

— А за кого друг да мисля? Нима смея да мисля за някой друг? Бедните не бива да са щедри на чувства; длъжни са да бъдат по-скромни в това отношение.

— Но, Робърт…

— Да, Каролайн. Бедността по необходимост е себична, свита, раболепна и неспокойна. Понякога, когато бива докоснато от ведър лъч, сърцето на бедняка може да напъпи като онази зеленина ей там, в градината, в някой пролетен ден като тоя, може да поиска да се разлисти, дори да цъфне. Но той не трябва да насърчава този приятен подтик — той трябва да призове Благоразумието, за да го възпре то със смразяващия си дъх, хапещ като северния вятър.

— Тогава щастието няма да влезе в нито един дом.

— Когато говоря за бедността, нямам предвид толкова естествената обикновена бедност на трудовите люде, колкото паричната оскъдица на задлъжнелия човек; образът на измъчения, борещ се и изнурен търговец човърка мислите ми.

— Осланяйте се на надеждата, а не на тревогата. Някои мисли са се загнездили твърде дълбоко в съзнанието ви. Може би не е съвсем възпитано да го кажа, но имам чувството, че съществува нещо погрешно в представите ви за начина да постигнеш щастие, както го има и в… — Каролайн отново се поколеба.

— Цял съм слух, Каролайн.

— В… (Кураж! Помогни ми да кажа истината!) в обноските ви — забележете, казвам само обноски — към работниците от Йоркшир.

— Често пъти ви се е приисквало да ми го кажете, нали?

— Да, често, много често.

— На моите обноски, струва ми се, са присъщи недостатъци, които се характеризират по-скоро с отсъствие на нещо. У мен няма гордост — с какво би могъл да се гордее човек в моето положение? Аз съм само един мълчалив, флегматичен и мрачен човек.

— Сякаш вашите живи работници са машини като становете и резачките ви — у дома си изглеждате съвсем различен.

— За хората у дома си аз не съм чужд както за онези английски клоуни. Мога да играя ролята на благодетел за тях, но не съм добър актьор. Намирам, че са лишени от разум, че са вироглави; те само ме възпират, докато най-голямото ми желание е да вървя напред. Справедливото ми отношение изцяло изчерпва задълженията ми към тях.

— Струва ми се, че не очаквате от тях да ви обичат?

— Нито пък го желая.