Шърли

Мадмоазел, която се гордееше, че притежава „un esprit positif“ и че проявява твърдо установени предпочитания към сухата наука, държеше братовчедка си колкото е възможно по-близо до тази наука. Безмилостно я заставяше да се поти над френската граматика и я караше да прави — най-безполезното упражнение, което можеше да изобрети — безкрайни граматически разбори. Тези разбори далеч не представляваха някакво удоволствие за Каролайн. Тя бе на мнение, че спокойно може да научи френски без тяхна помощ, и с явна „охота умуваше над «главни и подчинени изречения» установяваше кое е «подчинено определително» и кое — подчинено приложно“, проучваше дали изречението е „пълно“, „елиптично“ или „едносъставно“. Понякога, докато Хортенз ровеше чекмеджетата си на горния етаж, като ги подреждаше, нареждаше, пререждаше и пренареждаше — непонятно занимание, отнемащо по-голямата част от деня й, Каролайн се изгубваше в този лабиринт от изречения и когато това се случваше, тя занасяше тетрадката си на Робърт в кантората и с негова помощ проблемите биваха изглаждани. Мистър Мур притежаваше ясен и спокоен ум. Още щом погледът му попаднеше върху дребните премеждия на Каролайн, те сякаш се стопяваха под този поглед — за две минути Мур обясняваше всичко. Бяха му нужни само две думи, за да предостави на братовчедка си ключа към загадката. Девойката мечтаеше Хортенз да може да преподава като него — колко по-бързо щеше тогава да усвоява всичко! Като му се отплащаше с една пълна с възхищение благодарствена усмивка, която по-скоро се отронваше в нозете му, отколкото политваше към лика му, тя без желание напускаше тъкачницата, за да се върне в къщичката, и докато довършваше упражнението си или изчисляваше сбора (защото мадмоазел Мур и преподаваше също така и аритметика), й се искаше да се бе родила момче, а не момиче, за да помоли Робърт да я приеме за свой помощник и да седи с него в кантората вместо с Хортенз в дневната.

От време на време, но това се случваше много рядко, тя прекарваше вечерта в техния дом. Понякога, докато траеха тези визити, Мур отсъствуваше, защото бе на пазар; понякога беше у мистър Йорк; често пъти бе зает с някой посетител, но пък понякога се случваше да си е у дома без ангажименти, свободен за разговор с Каролайн. В такива случаи вечерните часове политваха върху крилете на светлината — изнизваха се, преди човек да може да ги преброи. Нямаше друга по-приятна стая в Англия от тази малка дневна, когато тримата братовчеди бяха в нея. Когато не бе заета с преподаване, мърморене или готвене, Хортенз далеч не бе смръщена и кисела. За нея бе обичайно да се отпусне във вечерните часове и да бъде любезна с младата си английска родственица. Съществуваше начин да стане дори още по-приятна, ако успееха да я накарат да вземе в ръце китарата си и да попее. Тогава я обземаше ведро настроение. Тя умееше да свири добре, имаше приятен глас и бе цяло удоволствие да я послуша човек — удоволствието щеше да бъде още по-голямо, ако нейният особен и самомнителен характер не въздействуваше на изпълнението й по начина, по който влияеше на поведението и определяше изражението й.

Освободен от бремето на деловите сделки, мистър Мур бе ако не оживен, то поне охотен наблюдател на жизнеността на Каролайн, благодушен слушател на словата й, винаги готов с отговор на нейните въпроси. Беше приятно да седиш до него, да се въртиш наоколо му, да му говориш и да го гледаш. Понякога той изпадаше в още по-добро настроение — ставаше почти вдъхновен, много мил и приветлив.

Единственото смущаващо нещо бе, че на следващата сутрин лицето му неизменно отново придобиваше хладното си изражение. Но колкото и очевидно да изглеждаше, че се наслаждава на тези вечери по своя тих начин, той рядко проявяваше инициативата да насрочи следващата. Това обстоятелство объркваше неопитната глава на братовчедка му. „Ако владеех някакво средство за постигане на щастие — мислеше си тя, — щях често да прибягвам до неговата помощ. То щеше винаги да блести, защото нямаше да го оставям забравено по цели седмици, та да хване ръжда.“

При все това тя бе достатъчно внимателна, за да не приложи на практика собствената си теория. Колкото и да й се нравеха вечерите в малкия дом, никога не отиваше там без покана. Често пъти се случваше да не се възползува от настойчивите покани на Хортенз, защото Робърт не ги бе подкрепил или пък подкрепата му не бе съвсем убедителна. Това бе първата сутрин, когато той изцяло по своя воля отправи покана към нея; а и словата му бяха тъй мили, че радостното чувство, което събудиха у нея, бе достатъчно, за да поддържа доброто й настроение през целия ден.