Шърли

— Не, но го чух да говори. Казваше нещо на Джо Скот във връзка с някакво решение и че до една седмица тъкачницата щяла да има нови станове, както и че този път щял да извика четирима войници от казармата в Стилброу да охраняват колата.

— Рокля ли ще си шиете, Сара?

— Да, нали е хубава?

— Чудесна е! Пригответе кафето. Аз ще отрежа този ръкав вместо вас. Ще ви донеса малко плат, за да го поръбите. Имам една тясна атлазена панделка с цвят, който добре ще му подхожда.

— Много сте мила, госпожице.

— Побързайте, моля ви. Но преди това сложете обувате на господаря си до камината — той ще си изуе ботушите, когато влезе. Чувам стъпките му, той идва.

— Но, госпожице! Вие режете плата неправилно!

— Наистина. Но това е само едно малко парченце, няма опасност.

Кухненската врата се отвори и през нея влезе мистър Мур, много мокър и измръзнал. Каролайн се отклони за миг от заниманието си с роклята, като се поизвърна малко настрани, но бързо го поднови, сякаш искаше да спечели минутка време за някаква своя цел. Надвесено над дрехата, лицето й бе скрито. Тя се опита да придаде спокойствие на изражението си и да прикрие вълнението си, но не успя — когато погледът й попадна на мистър Мур, цялата засия.

— Вече не ви очаквахме — казаха, че няма да се върнете — продума тя.

— Но нали обещах да се върна скоро. Вие ме очаквахте, нали?

— Не, Робърт, не смеех да се надявам, когато заваля силно. Но вие сте мокър и измръзнал, преоблечете се. Ако се разболеете, аз… ние бихме се чувствували толкова виновни за това.

— Не съм толкова измокрен, наметалото ми е непромокаемо. Имам нужда само от сухи обуща. Чудесно… Колко е приятен огънят, след като дъждът и вятърът са брулили лицето ти в продължение на няколко мили.

Той застана пред камината. Каролайн бе до него. Докато се наслаждаваше на благодатната топлина, мистър Мур бе отправил поглед към месинговите съдове върху полицата над камината, по които пробягваха отблясъци. За миг сведе надолу глава и погледът му се спря на едно повдигнато лице, поруменяло, усмихнато, щастливо, засенчено от копринени къдрици и озарено от две прелестни очи. Сара бе отишла в дневната с подноса и бе задържана там от поредната нравоучителна лекция на господарката си. Мур положи ръка върху рамото на младата си братовчедка, наведе се и я целуна по челото.

— О, изрече тя, сякаш това действие бе разчупило печата върху устните й. — Чувствувах се нещастна при мисълта, че няма да дойдете, а сега съм преизпълнена от щастие! Вие щастлив ли сте, Робърт? Обичате ли да се връщате у дома си?

— Мисля, че да. Поне тази вечер.

— Сигурен ли сте, че не ви тревожат мисли за вашите станове, за делата ви, за войната?

— Точно сега — не.

— Сигурен ли сте, че не чувствувате дома си твърде малък за себе си, твърде тесен и неуютен?

— В този момент — не.

— Можете ли да кажете, че сърцето ви не се измъчва, загдето богати и важни хора забравят за вас?

— Повече никакви въпроси. Грешите, ако мислите, че горя от желание да се докарвам пред богати и важни хора. Искам само средства, положение и успех в начинанията си.

— Тези неща ще бъдат постигнати от таланта и добротата ви. Вие сте създаден да бъдете велик — вие ще бъдете велик.

— Питам се сега, ако думите ви идват направо от сърцето, каква рецепта бихте ми дали, за да постигна това величие. Но аз я зная, и то по-добре от вас. Ще даде ли резултати? Ще доведе ли до успех? Да — бедност, мизерия, банкрут. О! Животът не е това, което вие си мислите, Лина?

— Но пък вие сте това, за което ви мисля.

— Не, не съм.

— Значи сте по-добър?

— Много по-лош.

— Не, много по-добър. Зная, че сте добър.

— Откъде знаете това?

— Видът ви е такъв. А и аз чувствувам, че е така.

— Как го чувствувате?

— Със сърцето си.

— Ах, вие ме оценявате със сърцето си, Лина, а трябва да правите това с разума си!

— Правя го и тогава се гордея с вас. Робърт, не сте в състояние да отгатнете всичките ми мисли за вас.

Мургавото лице на мистър Мур поруменя. По устните му пробягна усмивка, макар че те останаха затворени. Очите му се засмяха, въпреки че на челото му се появи намръщена решителност.

— Не мислете хубави неща за мен, Лина — каза той. — Мъжете поначало не са стока; те са съвсем различни от всичко, което можете да си представите. Нямам претенции, че с нещо превъзхождам събратята си.

— Ако имахте претенции, нямаше да ви ценя толкова много. Именно вашата скромност ме изпълва с такова доверие в достойнствата ви.

— Ласкаете ли ме? — попита той, като рязко се обърна към нея и впи в очите й изпитателния си поглед.

— Не — отвърна кротко тя, като се засмя на внезапната му реакция. Изглежда, не смяташе за необходимо веднага да предложи някакво опровержение на думите му.

— За вас не е от значение дали смятам, че ме ласкаете, така ли?

— Значи сте уверена в намеренията си?

— Предполагам.

— И какви са те, Каролайн?

— Единствено да облекча съзнанието си, като поне веднъж кажа това, което мисля. И освен това да ви накарам да бъдете по-доволен от себе си.

— Като ме уверите, че моята родственица е и моя искрена приятелка?

— Точно така — аз съм ваша искрена приятелка, Робърт.