Шърли

Той постави книгата между двама им, сложи ръката си върху облегалката на стола на Каролайн и започна да чете.

Първата сцена на „Кориолан“ бе с леко остър вкус за неговото интелектуално небце и с напредването си в текста Мур се оживяваше все повече. Екзалтирано прочете надменната реч на Кай Марций към гладуващото гражданство; не сподели, че смята безразсъдната му гордост за нещо справедливо, но, изглежда, го чувствуваше тъкмо по този начин. Каролайн вдигна очи към него с особена усмивка.

— Ето че вече попаднахме на една порочна черта — каза тя. — Вие съчувствувате на този горделив патриций, който не изпитва никакво състрадание към измъчваните от глад свои съграждани и ги обижда. Но продължавайте, моля ви.

Той зачете отново. Пасажите с битката не го развълнуваха много. Заяви, че всичко това е нещо отживяло или поне така би трябвало да бъде; духът на това време бил варварски и все пак Мур изпита удоволствие от единоборството между Марций и Тул Авфидий. С напредването си в текста забрави да критикува — явно оценяваше силата и истинността на всеки пасаж. И напускайки тесните граници на личните предразсъдъци, започна да се наслаждава на обширната картина на човешката природа, да осезава реалността, с която бяха пропити героите, говорещи от страниците пред него.

Не четеше добре комичните сцени и тогава Каролайн издърпваше книгата изпод ръката му, за да ги прочете вместо него. На Мур явно му бе приятно да я слуша; наистина тя им придаваше звучене, което никой не би очаквал от нея — четеше ги със силна изразителност, която сякаш я бе осенила внезапно и щеше да угасне само след миг. За отбелязване бе, че и тази вечер общият характер на мислите, които бе изказала, независимо дали бяха сериозни или весели, задълбочени или игриви, можеше да бъде оприличен на нещо, на което никой не я бе учил и тя никога не бе усвоявала, нещо интуитивно и своеобразно — изречените от нея слова вече не можеха да бъдат повторени, както не можеше да се повтори и бляскавата следа на метеора, нито пък багрите на капката роса, нито цветът и формата на облака при заник слънце, нито постоянно менящият се глас на бълбукащия поток.

Кориолан покрит със слава, Кориолан в беда, Кориолан в изгнание — сцените се редуваха една след друга подобно на гигантски сенки. Пред образа на изгнаника духът на Мур като че ли изпита някакво колебание. В представите си Мур бе застанал пред прага на Авфидий, изправен срещу едно сринато величие, което обаче бе по-велико от всякога в своето падение. Виждаше „лицето мрачно“, израза, от който лъха „властност“, „кораба, чиито платна са изподрани, но има благороден вид“. Мур изцяло симпатизираше на отмъщението на Кай Марций. Той не бе възмутен от него и Каролайн отново прошепна:

— Ето, виждам още един случай на братство по прегрешение.

Походът към Рим, жалбата на майката, продължителната съпротива, възтържествуването на добрите страсти над лошите в края, което винаги трябва да е присъщо на един благороден характер, яростта на Авфидий от това, което той считаше за слабост у своя съюзник, смъртта на Кориолан, мъката на неговия голям враг във финалната сцена — всички тези картини, изтъкани от истина с могъщ заряд и сила, преминаваха една след друга и отнасяха със себе си в своето дълбоко и устремно течение сърцето и ума на читател и слушател.

— Почувствувахте ли сега Шекспир? — попита Каролайн десетина минути след като братовчед й бе затворил книгата.

— Струва ми се, че да.

— И открихте ли в Кориолан нещо от себе си?

— Може би.

— Не носи ли той в себе си и грешки, и величие?

Мур кимна утвърдително.

— А каква е неговата грешка? Какво навлече омразата на гражданството върху него? Какво доведе до неговото заточаване от собствените му сънародници?

— А според вас коя е причината?

— Питам ви отново. Дали причината е в гордостта, която всекидневните успехи опетняват винаги; или в липсата у него на способността схваща как най-пълно би използвал възможностите си; или най-сетне, в твърдия му нрав, поради който не се е променил, като е сменял седлото за креслото, а е искал да дава заповеди на мира, тъй както ги е давал на войната…63

— Сама отговорете, Сфинксе.

— Причината е смесица от всичко. А вие не трябва да се показвате горделив пред работниците си. Не пропускайте възможността да ги утешите и не проявявайте непреклонност, като отправяте молбите си така строго, сякаш са заповеди.

— Значи това е изводът ви от пиесата. Кое ви кара да мислите така?

— Желанието за вашето добро, грижата за безопасността ви, мили Робърт, и опасенията, че може да ви се случи нещо, породени от много работи, които чух напоследък.

— Кой ви е наговорил тези работи?

— Често чувам чичо ми да приказва за вас — възхвалява твърдия ви дух, решителния ви ум, презрението ви към непочтени врагове, намерението ви да не „скланяте глава пред тълпата“, както казва той.

— А вие желаете ли да склоня глава пред нея?