Шърли

— Не, за нищо на света. Никога не съм желала да се унижавате, но някак си не мога да не мисля, че е несправедливо да се подвеждат всички бедни хора под това общо и обидно нарицателно „тълпа“ и да се отнася човек винаги надменно към тях.

— Вие сте една малка демократка, Каролайн — ако чичо ви разбереше това, какво ли щеше да каже?

— Както знаете, аз рядко разговарям с него и никога за подобни неща. Той е на мнение, че всичко друго, освен шиенето и готвенето е непосилно за женския ум и не му подхожда.

— А вие смятате ли, че добре разбирате нещата, по отношение, на които ме съветвате?

— До колкото се отнася до вас — да. Зная, че ще бъде по-добре за вас, ако вашите работници ви обичат, вместо да ви мразят, и съм убедена, че доброто отношение има много по-големи шансове да спечели почитта им, отколкото гордостта. Ако бяхте горд и хладен към мен и Хортенз, тогава щяхме ли да ви обичаме? Когато сте хладен с мен, както това става понякога, мога ли да се осмеля да бъда мила в отговор?

— Добре Лина, получих урока си и по езици, и по етика, а малко и по политика. Сега е ваш ред. Хортенз ми каза, че сте били завладяна от едно стихотворение от Андре Шение, което сте научили онзи ден — „La Jeune Captive“64. Помните ли го още?

— Струва ми се, че да.

— Кажете ми го тогава. Не бързайте и внимавайте за произношението си — нека да не се чуват английски „ъ“-та.

Каролайн, която започна с тих и доста колеблив глас, но набираше смелост с всеки нов ред, изрецитира прелестните стихове на Шение, като най-добре прозвучаха последните три строфи:

Mon beau voyage encore est si loin de sa fin!
Je pars, et des ormeaux qui bordent le chemin
J’ai passe les premiers a peine.
Au banquet de la vie a pein commence,
Un instant seulement mes levres ont presse
La coupe en mes mains encore pleine.

Je ne suis qu’au printemps — je veux voir la moisson;

Et comme le soleil, de saison en saison,
Je veux achever mon annee.
Brillante sur ma tige, et l’honneur du jardin,
Je n’ai vu luire encore que les feux du matin
Je veux achever ma journee!65

Мур слушаше със сведен поглед, но скоро крадешком вдигна очи нагоре — облегнат назад, можеше да наблюдава Каролайн, без тя да разбере накъде бе насочен погледът му. Тази вечер страните й бяха поруменели, в очите й имаше блясък, лицето й се бе оживило, а това би направило чудеса дори и с една обикновена външност. Но Каролайн не притежаваше недостатъците на обикновената външност, които да просят нашето снизхождение в случая. Слънчевият лъч не попадаше на голи клони — той докосваше напъпил цвят. Всяка черта бе втъкана грациозно — гледката радваше окото. В този миг, тъй както бе оживена, заинтригувана, развълнувана, тя можеше да бъде наречена красива. Подобно лице бе в състояние да събуди не само чувство на спокойна радост, овладяното чувство на възхищение, но и някое друго чувство, по-нежно, по-сърдечно и съкровено — приятелство, а може би обич, съпричастие. Когато свърши, Каролайн се обърна към Мур и срещна погледа му.

— Добре ли рецитирах? — попита тя, усмихвайки се като някое щастливо и послушно дете.

— Съвсем не зная.

— Как така не знаете? Нима не слушахте?

— Слушах и гледах. Обичате ли поезията, Лина?

— Когато попадна на истинска поезия, не мога да остана равнодушна. Стихотворението научих наизуст и по този начин го направих отчасти и мое.

Мистър Мур помълча няколко минути. Удари девет часът. Влезе Сара и каза, че прислужницата на мистър Хелстоун е дошла за мис Каролайн.

— Значи вечерта отлетя — отбеляза Каролайн. — И сигурно ще мине дълго време, преди да прекарам още една вечер тук.

От известно време Хортенз клюмаше над плетивото си. Тъй като в момента дремеше, тя не успя да отвърне на тази забележка.

— Не бихте имали нищо против да идвате вечер по-често нали? — попита Робърт, като взе сгънатото намело от малката масичка и внимателно я загърна.

— Харесва ми да идвам тук, но нямам желание да се натрапвам. Не правя намеци, за да ме каните трябва да разберете това.

— О, разбирам ви много добре, дете. Понякога ме поучавате заради желанието ми да бъда богат, Лина. Но ако бях богат, вие щяхте да заживеете тук завинаги. Във всеки случай щяхте да живеете с мен там, където е домът ми.

— Това би било чудесно, но и да бяхте беден, много, много беден, пак щеше да бъде чудесно. Лека нощ, Робърт.

— Бях обещал да ви изпратя до дома ви.

— Помня, но помислих, че сте забравили, а недоумявах как да ви напомня, въпреки че ми се искаше да го направя. Но искате ли наистина да дойдете? Нощта е студена, а пък и Фани е тук, тъй че няма нужда.

— Ето маншона ви. Не будете Хортенз, елате.