Шърли

„Както Рим — се казваше в нравоучението — не е бил построен за един ден, така и образованието на мадмоазел Жерар Мур не е било постигнато за една седмица, нито пък се дължи чисто и просто на желанието й да бъде умна.“ В основата на това голямо дело стояло усърдието — тя винаги била известна с настойчивостта, с трудолюбието си; нейните учители казвали, че било колкото приятно, толкова и необичайно да се срещне такъв голям талант, съчетан с толкова много непоколебимост и тъй нататък, и тъй нататък. Веднъж подхванала темата за собствените си достойнства, мадмоазел бе в стихията си.

Най-накрая, изпаднала в блажено самодоволство, тя взе плетката си и се успокои. Спуснатите пердета, яркият огън и меката светлина на лампата караха малката стая да се покаже в най-хубавия си вид — в своето вечерно очарование. Вероятно и тримата усещаха това очарование, защото по лицата им бе изписано щастие.

— Какво ще правим сега, Каролайн? — попита мистър Мур, като се върна на мястото си до своята братовчедка.

— Какво ще правим ли, Робърт? — повтори закачливо тя. — Вие решете.

— Не ви ли се играе шах?

— А дама или табла?

— Не, не. И двамата не обичаме тихи игри, които само създават работа на ръцете, нали?

— Струва ми се, че е така. Тогава да поклюкарствуваме, искате ли?

— За кого? Кой може да ни интересува дотолкова, че да изпитаме удоволствие, като разнищим характера му?

— Що се отнася до мен колкото и недружелюбно да прозвучи, трябва да заявя, че нямам никого в предвид.

— Аз също. Странно, макар че не се нуждаем от трети… исках да кажа четвърти (тя бързо и с разкаяние погледна към Хортенз), толкова егоистични сме в щастието си и въпреки че не желаем да мислим за сегашния свят, би било приятно да се върнем в миналото; да чуем хора, почивали цели поколения в гробовете, които навярно вече не са и гробове, а градини и поля, да ни говорят и да ни доверяват мислите си, да ни внушават идеите си.

— Кой ще говори? И на какъв език — френски?

— Вашите френски прадеди не говорят така сладкодумно, нито пък така тържествено и внушително, както английските ви праотци, Робърт. Бъдете изцяло англичанин тази вечер — почетете ми от някоя английска книга.

— Стара английска книга?

— Да, някоя стара английска книга, такава, която вие обичате. А аз ще избера от нея част, която е в унисон с нещо от вас. Това ще събуди природата ви, ще изпълни съзнанието ви с музика, ще докосне с умела ръка сърцето ви и ще накара струните му да зазвънят. Сърцето ви е лира, Робърт, но съдбата ви не е трубадур, който да го накара да зазвъни, и затова то често пъти мълчи. Позволете на славния Уилям да се доближи до него и да го докосне — ще видите как той ще съумее да изтръгне английска мощ и мелодия от неговите струни.

— Шекспир ли имате предвид?

— Трябва да имате духа му пред себе си, трябва да чуете гласа му с ухото на разума си, трябва да приемете част от неговата душа в своята.

— За да ме направи по-добър? Като проповед ли ще ми подействува?

— За да ви разтърси, да влее у вас нови усещания. Да ви накара силно да почувствувате живота си, не само добродетелите си, но и вашите порочни, опърничави черти.

— Dieu! Que ditelle?60 — извика Хортенз, която до този момент бе броила бримките на плетивото си и не се бе вслушвала много в разговора, но подскочи, когато тези две думи достигнаха до ушите й.

— Не й обръщай внимание, сестро, нека говори. Нека й позволим да говори каквото си иска тази вечер. Понякога тя обича да поскастря брат ти — това ме забавлява, затова не я притеснявай.

Каролайн, която се бе покачила на един стол и ровеше из библиотеката, се завърна с книга в ръка.

— Ето Шекспир — каза тя. — Това е „Кориолан“. А сега четете и открийте според чувствата, с които четивото ще ви изпълни веднага, своите низки и възвишени черти.

— Елате тогава, седнете до мен и ме поправяйте, когато произнеса някоя дума погрешно.

— Значи аз ще ви бъда учител, а вие мой ученик?

— Ainsi soit-il!61

— А предметът ни ще е Шекспир, тъй като ще трябва да се обучаваме, така ли?

— Изглежда, че е така.

— И няма да се държите като французин, да бъдете скептичен и да се присмивате? Няма да считате, че да не се възхищаваш, е признак на мъдрост?

— Не зная.

— Ако постъпите така, Робърт, ще върна Шекспир на мястото му, ще се свия в черупката си, ще си сложа бонето и ще си ида у дома.

— Седнете. Ето, започвам.

— Само за минутка, братко, моля те — прекъсна ги мадмоазел. — Когато мъжът в семейството чете, дамите трябва винаги да нашиват. Каролайн, мило дете, вземете бродерията си, можете да завършите три клонки тази вечер.

Каролайн я погледна слисано.

— Не мога да виждам на светлината на лампата. Очите ми се уморяват, а не мога да върша добре две неща едновременно. Ако нашивам, не мога да слушам, а ако слушам, не мога да нашивам.

— Fi, donc! Quel enfantillage!62 — започна Хортенз.

Мистър Мур както винаги любезно се намеси.

— Позволи й да пренебрегне бродерията тази вечер. Бих желал цялото й внимание да е насочено към произношението ми, а за да прави това, тя трябва да следи текста, нужно е да гледа в книгата.