Шърли

Баща й и майка й! Откъде й бе дошло наум да споменава баща си и майка си, за които той никога за дванадесетте години, през които тя бе живяла с него, не й бе говорил? Не бе в състояние да си представи, че тези мисли можеха да се родят в нейния ум, че тя имаше спомени и предположения за родителите си.

— Баща ти и майка ти? Кой ти е говорил за тях?

— Никой. Но си спомням част от онова, което представляваше баща ми, а майка си съжалявам. Къде е тя?

Това „Къде е тя?“ бе трептяло на устните на Каролайн стотици пъти досега, но до този момент не го бе произнасяла.

— Откъде да знам — отвърна мистър Хелстоун. — Познавах я малко. От години не съм чувал нищо за нея, но където и да е, тя не мисли за теб. Имам причини да вярвам, че не желае да те види. Хайде, време е за училище — при братовчедка си ходиш в десет, нали? Часовникът току-що удари.

Може би Каролайн щеше да каже още нещо, но влезе Фани и уведоми господаря си, че църковните настоятели искали да разговарят с него в канцеларията. Той побърза да отиде при тях, а племенницата му се отправи към дома на Мур.

Пътят от дома й до тъкачницата се спускаше надолу и затова тя тича почти през цялото време. Движението, свежият въздух, мисълта, че ще види Робърт или че поне ще бъде в дома му, близо до него, бързо разведриха помраченото й настроение. Когато наближи бялата къщичка толкова, че можеше вече да я види, а и да чуе тътена на тъкачницата и боботенето на водата около голямото й колело, първото нещо, което съзря, беше Мур, застанал до портата на градината. Стоеше там в препасана с колан холандска риза, с лека шапка на главата — това делнично облекло му подхождаше добре — и гледаше надолу по алеята, а не в посоката, от която идваше братовчедка му.

„Никой не може да се сравнява с него — помисли си тя. — Толкова е хубав, колкото и умен. Какъв проницателен поглед има! Колко чисти и одухотворени черти — изтънчени и сериозни, но пък миловидни! Харесвам лицето му, харесвам вида му — ах, как го харесвам. Много повече, отколкото някой от онези размъкнати курати например, повече, от когото и да е друг! Милият ми Робърт.“

Тя бързо подири компанията на „милия Робърт“. Що се отнася до самия него — когато Каролайн се появи пред очите му, предполагам, че ако можеше, „милия Робърт“ би изчезнал като дух от погледа й. Ала тъй като бе част от действителността с доста внушителни размери, а не измислица, той бе принуден да изтърпи поздрава й. Отговорът му бе кратък — би подхождал на братовчед, на брат, на приятел, но в никакъв случай не на любещо същество. Неназовимото очарование от предната вечер бе изчезнало от поведението му — той не бе същият човек. Във всеки случай в гърдите му не биеше същото сърце. О, горчиво разочарование! О, тежка мъка! Отначало нетърпеливата девойка не посмя да повярва на промяната, въпреки че я видя и почувства. Трудно й бе да изтегли ръката си от неговата, преди той да я дари поне с нещо като мило стисване; трудно бе да извърне поглед от неговите очи, преди изражението му да покаже нещо повече и по-нежно от хладния поздрав.

Един влюбен мъж, изпитал подобно разочарование, може да заговори и да поиска обяснение. Една влюбена жена не може да каже нищо — ако го направи, ще последват срам и болка, душевно терзание за предателство спрямо самата себе си. Природата би заклеймила подобна проява като опълчване срещу нейните инстинкти и по-късно би си отмъстила с гръмотевичния удар на самопрезрението, което връхлита потайно и изневиделица. Приеми нещата така, както ти се поднасят, не задавай въпроси, не отправяй никакви възражения — в случая това е най-мъдрото. Очакваше хляб, а получи камък — счупи зъбите си в него и не крещи от болката на оголения нерв. Не се съмнявай, че душевният ти стомах, ако притежаваш подобно нещо, е така здрав, както стомахът на щрауса — камъкът ще бъде смлян. Протегнала си ръка за яйце, а съдбата е положила в нея скорпион. Не се вцепенявай от ужас, а стисни здраво подаръка — нека ужили дланта ти. Няма значение — след време, когато ръката ти е вече цялата подута и тръпнеща от болка, скорпионът ще умре и ти ще си получила първия урок как да понасяш страданието без стон и да оцелееш след изпитанието (казват, че някои загивали), през остатъка от живота си ще бъдеш по-силна, по-мъдра и не толкова болезнено чувствителна. Вероятно не си съзнавала това по него време, така че тази надежда може да ти вдъхне кураж. Природата обаче, както вече бе споменато, е отличен приятел в подобни случаи — тя запечатва устните, възпира думите, налага кротко притворство. В началото това притворство често се изразява в спокойно и ведро поведение, което след време преминава в мъка и бледност, а след това отминава, като оставя един подходящ стоицизъм, не по-малко укрепващ поради това, че е полугорчив.