Шърли

Полугорчив? Да няма някаква грешка? Не, той трябва да бъде горчив; горчивината е сила, тя е ободряващо питие. Сладко и нежно чувство, което да последва непоносимото страдание, няма да намерите никъде — да се говори за него е заблуда. След мъката може да настъпи апатична изнемога. Ако остане някаква енергия, то тя ще бъде много опасна — смъртно опасна в случай, че на пътя й се изпречи неправдата.

Кой е чел баладата „Бедната Мери Ли?“ — тази стара шотландска балада, създадена не зная от кое поколение, нито пък от чия ръка? Мери била измамена — вероятно след като повярвала в една лъжа, представена й като истина; тя не се оплаква, но е сама в снежната буря и вие можете да чуете мислите й. Това не са мисли на идеализирана героиня, а на една селска девойка, която може да изпитва дълбоки чувства и силна ненавист. Мъката й я е прокудила от домашното огнище и тя се намира на покритите със сняг заледени хълмове; свита под „ледената пряспа“, Мери си спомня всички превъплъщения на злото: „жълтокореместия гущер“, „четинестата змия“, „старото псе, виещо към луната“, „привидението с огромни очи“, „разярения бик“, „жабешкото мляко“66 — тя мрази тези неща, но най-много от всичко мрази Ро̀бини!

Живеех си мирно при оня поток
и с мен бяха всички добри,
а днес аз кълна своя жребий жесток,
че срещна ме с Робин-а-Ри!

Реви и върлувай, стени, ветре мой,

из тия сакати гори;
Под преспи ме скрий да намеря покой,
бял ден да не видя стори!

Недей се разтапя ти, гробе от сняг,

а в бели венци се къдри!
От присмеха скрий ме на злия ми враг,
негодника Робин-а-Ри!67

Но написаното в последните една или две страници се различава твърде много от чувствата в душата на Каролайн Хелстоун, както и от състоянието на нещата между нея и Робърт Мур. Робърт не й бе причинявал никакво зло — не я бе мамил. Вината бе нейна, ако изобщо трябваше да бъде обвинен някой; горчивината, отцеждана от душата й, трябваше и щеше да се изсипе върху нейната глава. Тя обичаше, без да е била поощрявана да прави това — една съвсем естествена, понякога неизбежна прищявка на съдбата, в която зрее плодът на нещастието.

Наистина от време на време Робърт като че ли изпитваше някаква привързаност към нея — но защо? Защото тя се бе показвала пред него в най-приятна светлина и той не можеше, въпреки всичките си усилия, да не засвидетелствува определени чувства, които нито разумът му одобряваше, нито пък волята му разрешаваше. Той бе почти решил да прекрати всякакво близко общуване с нея, тъй като не искаше чувствата му да се сплетат във възела на безизходицата, не искаше да бъде въвлечен против разума си в един брак, който считаше за прибързан. А какво трябваше да направи тя сега? Да даде израз на чувствата си или да ги превъзмогне? Да ги следва или да се нахвърли върху себе си? Ако е слаба, ще прибегне до първия начин — така ще изгуби уважението му и ще си навлече омразата му; ако притежава достатъчно разум, ще бъде господарка на себе си и ще реши да обуздае разбунтувалия се свят на чувствата си и да въдвори ред в него. Тогава ще приеме живота такъв, какъвто е, ще започне да възприема суровите му истории сериозно и да вниква в заплетените му проблеми отблизо, с цялото си съзнание. Оказа се, че Каролайн притежава здрав разум, защото тихо се отдалечи от Робърт, без да се оплаква или да задава въпроси, без да трепне мускулче по лицето й и без сълзи; зае се с уроците си под надзора на Хортенз както обикновено, а по обед се прибра у дома си, без да се бави.

След като се наобядва и се усамоти във всекидневната на пасторския дом, оставяйки чичо си над чашата портвайн, проблемът, който я занимаваше и не я оставяше на мира, бе: „Как ще преживея целия този ден?“

Снощи се бе надявала, че той ще бъде като вчерашния, че вечерта отново ще премине щастливо с Робърт. Тази сутрин осъзна грешката си, но все още не можеше да се успокои, убедена, че няма да се появи никаква възможност да се върне до дома в клисурата или пък Робърт отново да се присъедини към компанията й.

Понякога след чая той идваше насам, за да прекара час-два с чичо й — звънецът на вратата иззвъняваше, гласът му се чуваше откъм коридора точно по здрач, когато тя почти не очакваше подобна радост. Това се случи на два пъти, след като се бе отнесъл с нея подчертано хладно, и макар че той рядко се обръщаше към Каролайн в присъствието на чичо й, бе поглеждал умилостивяващо към нея от мястото си срещу работната й масичка. Малкото думи, които й бе отправял, бяха успокояващи. Начинът, по който й бе пожелавал лека нощ, бе мил. Той би могъл да дойде и тази вечер — шепнеше измамната надежда; Каролайн бе почти уверена, че именно измамната надежда мълви тези слова. Но въпреки това се вслушваше.