Шърли

Опита се да почете, но мислите й бяха разпилени. Опита се да нашива, но всеки бод я изпълваше с досада — това занимание я отегчаваше непоносимо. Отвори писалището си и се опита да напише съчинение на френски, но само изпълни листа с грешки.

Внезапно звънецът на вратата остро иззвъня; сърцето и подскочи; тя изприпка до вратата на стаята, открехна я тихо и надзърна през пролуката. Фани посрещаше някакъв посетител, строен господин, висок почти колкото Робърт. За секунда Каролайн си помисли, че това е Робърт, за секунда я обзе бурна радост. Но гласът, който попита за мистър Хелстоун, разсея заблуждението й — това бе глас на ирландец, следователно принадлежеше не на Мур, а на курата Малоун. Гостът бе въведен в трапезарията, където без съмнение незабавно се притече на помощ на пастора в изпразването на гарафата.

За отбелязване бе, че ако в някой дом на Брайърфийлд, Уинбъри или Нанъли влезеше курат и се натъкнеше на сложена, било за обед или за вечеря, маса то биваше последван от още един свой събрат, а често и от двама. Това не означаваше, че са си определили среща на въпросното място, а просто, че и тримата търчаха един след друг през цялото време. Когато например Дън търсеше Малоун в квартирата му и не го намираше, той разпитваше накъде се е отправил и след като научеше посоката от хазайката, се втурваше по петите му. По този начин постъпваше и Суийтинг. И тъй слухът на Каролайн бе измъчван на три пъти този следобед от звъна на входната врата и нашествието на неканени гости: Малоун бе последван от Дън, а той пък — от Суийтинг. Поръчано бе да се донесе още вино от избата (защото достопочтеният Хелстоун, макар и да хокаше по-младите свещеници, когато ги завареше да „гуляят“, както се изразяваше той, в собствените им квартири, винаги се радваше да ги почерпи на своята височайша маса с чаша от най-доброто си вино), а през затворените врати Каролайн чуваше момчешкия им смях и глупавото им дърдорене. Тя се опасяваше, да не би да останат и за чая, тъй като далеч не можеше да възприеме като някакво удоволствие приготвянето на чай специално за тези тримата. Как различно оценяваме хората! Тези трима мъже например бяха млади и образовани като Мур и все пак каква голяма разлика! Тяхната компания за нея бе истинско отегчение, а неговата — самото щастие.

Не само че й бе писано да бъде облагодетелствувана от обществото им, но в този момент съдбата й изпрати още гости, четирима на брой — четири дами, посгъстили се в малък файтон, чиито колела се търкаляха доста трудничко по пътя откъм Уинбъри. Една възрастна дама, придружена от три позакръглени дъщери, идваше да посети „по приятелски“ според обичая по тези места. И тъй звънецът пропя за четвърти път и Фани, след като отвори вратата на гостите, обяви:

— Мисис Сайкс с дъщерите си.

Когато Каролайн трябваше да посреща гости, тя обикновено кършеше нервно ръце, заливаше се от руменина и припряно, но колебливо пристъпяше напред, като междувременно й се искаше да бъде някъде далеч. По време на такива изпитания тя безславно забравяше изискванията на учтивото поведение, макар че бе ходила на училище цяла една година. И при сегашния случай малките й бели ръце се отнасяха твърде безмилостно една към друга, докато притежателката им стоеше в очакване на мисис Сайкс.

Тази висока дама с меланхоличен вид гордо прекрачи прага и се впусна в обширна и не съвсем неискрена изповед относно набожността си, като засвидетелствува и особеното си благоразположение към духовенството. След нея се носеха дъщерите й — внушително трио от доста поотраснали и в известен смисъл привлекателни госпожици.

У английските провинциални дами има една особеност, която трябва да се вземе под внимание. Независимо дали са стари или млади, красиви или невзрачни, тихи или жизнени, те всички (или почти всички) притежават едно изражение, което са щамповали на лицата си и което сякаш казва: „Зная, при това не се хваля, но зная, че съм образец на онова, което е благопристойно. Затова нека всеки, който общува с мен или с когото общувам аз, да си отваря очите на четири, защото именно там, където другите се различават от мен — било в облеклото, обноските, мненията, принципите или постъпките, — се крие и тяхната грешка.“

Мисис Сайкс и дъщерите й недвусмислено илюстрираха правдивостта на това наблюдение. Мис Мери — девойка с приятна външност, благоприлично поведение и, общо взето, приветлив нрав — носеше самодоволството си с известно достолепие, но без да прекрачва границите на приемливостта. Мис Хариет, красавица, носеше своето с по-голяма доза високомерие — изглеждаше надменна и хладна. Мис Хана, която бе самонадеяна, енергична и малко нахална, размахваше високомерието си съвсем преднамерено и открито. А майката проявяваше своето с авторитета, подобаващ на възрастта и на религиозната й репутация.