Шърли

Куратите, подканени към тази богата трапеза, влязоха с радостен вид. Но изведнъж, когато погледите им попаднаха на дамите, за чието присъствие те не бяха известени, и тримата застинаха до вратата. Малоун предвождаше компанията. Той се стресна и при внезапното си спиране политна назад, като почти прекатури Дън, който се случи зад него. Дън, политайки три крачки назад, изпрати дребния Суийтинг в прегръдките на стария Хелстоун, който бе в тила. Разнесе се шум от увещания и хихикане — на Малоун бе казано да внимава къде стъпва, като същевременно го побутнаха да мине напред. Най-накрая той се престраши като при това действие целият стана морав на цвят, чак до върха на заостреното си чело. Излизайки напред, Хелстоун разбута свенливите курати, поздрави очарователните си гостенки, подаде им ръка и размени по една шега с всяка, а сетне удобно се настани между красавицата Хариет и жизнената Хана. Той помоли мис Мери да заеме мястото срещу него, за да може поне да я гледа, след като е лишен от възможността да бъде близо до нея. Хелстоун имаше свой начин на поведение към младите дами — обноските му винаги бяха непринудени и галантни. Бе много популярен сред тях, но дълбоко в душата си нито почиташе, нито харесваше представителките на нежния пол. На тези от тях, които обстоятелствата бяха пожелали да свържат в по-близки отношения с него, той по-скоро вдъхваше страх, отколкото любов.

Куратите бяха оставени да се оправят сами. Суийтинг, който се съвзе най-бързо от тримата, намери спасение до мисис Сайкс, която, както му бе добре известно, беше толкова привързана към него, сякаш той бе неин собствен син. След като се поклони в типичен свой стил, с присъщата си изисканост Дън произнесе натрапчиво: „Как сте, мис Хелстоун?“, и се отпусна на мястото до Каролайн за голям неин ужас, тъй като тя изпитваше особена неприязън към Дън заради празното му и непоклатимо високомерие, както и заради неизлечимото му тесногръдие. Малоун, глуповато ухилен, се намести от другата й страна — по този начин Каролайн бе благословена с две подпиращи колони. Нито една от тях, тя добре знаеше това, не бе в състояние да извърши нещо полезно — независимо дали в момента се налагаше да се поддържа разговорът, да се подават чаши, да се предлагат кифлички или дори да се повдигне похлупакът на купичката за употребени листа чай. Суийтинг, макар дребен и по момчешки неспокоен, струваше колкото двадесет от тях.

Малоун не млъкваше, когато се намираше в мъжка компания, затова пък в присъствието на дами езикът му обикновено отказваше да се раздвижи. И все пак куратът разполагаше с три дежурни фрази, които рядко пропускаше да употреби:

Фраза първа: „Днес бяхте ли на разходка, мис Хелстоун?“

Фраза втора: „Виждали ли сте скоро братовчед си Мур?“

Фраза трета: „Как вървят работите в неделното училище?“

След като тези три въпроса бяха зададени и получиха своите отговори, между Каролайн и Малоун се възцари мълчание.

С Дън нещата стояха другояче — той бе досаден и дразнещ. Разполагаше с известен запас от дребни теми за разговор — най-баналните и изопачени теми, които човек можеше да си представи: обиди към хората от Брайърфийлд и жителите на Йоркшир, оплаквания от липсата на изискано общество и от западналото състояние на цивилизацията по тия места, мърморене относно непочтителното поведение на по-нисшестоящите слоеве в северните части на страната спрямо представителите на по-заможните класи, неуместни подигравки към начина на живот тук, като например отсъствието на стил и изисканост, сякаш той, Дън, е бил отгледан в кралски дворец (нещо, в което неговите грубовати обноски и вид трудно можеха да убедят слушателя). Изглежда, Дън смяташе, че подобно критично отношение би го издигнало високо в очите на мис Хелстоун или на която и да е друга негова слушателка. Според нея обаче той не заслужаваше дори презрението й, въпреки че понякога думите му действително я дразнеха. Родена и израсла в Йоркшир, тя не можеше да понесе такъв един жалък дърдорко да скверни родния й край. А когато гневът й достигнеше своя предел, Каролайн се обръщаше към него и му отговаряше нещо, чието съдържание и форма ни най-малко не можеха да й послужат като препоръка за благоволението на мистър Дън. Тя му отвръщаше, че да одумваш постоянно колко са недодялани другите, съвсем не е доказателство за изисканост — един пастор, който претендира да е добър, не бива вечно да критикува паството си. Питаше го защо е сложил расото, след като се оплаква, че трябва да посещава само бедняшки домове и да проповядва на окаяни души, както и дали е бил ръкоположен само за да носи фини дрехи и да прекарва дните си в царски палат. Подобни въпроси бяха считани от всички курати за проява на безочие и безбожие в пълния смисъл на тези думи.