Шърли

Чаената церемония бе в разгара си — всички гости бърбореха в пълно съответствие с очакванията на домакинята. Мистър Хелстоун, в отлично настроение (Кога всъщност е бил в друго настроение сред обществото на привлекателни дами? Мрачно мълчание той поддържаше само пред единствената дама от собственото си семейство.), оживено разговаряше със съседките си от ляво и отдясно, а дори и със седналата срещу него мис Мери; макар Мери да бе най-здравомислещата, най-некокетната от трите, на нея възрастният вдовец отделяше най-малко внимание. Дълбоко в душата си той не можеше да понася наличието на разум у жените — предпочиташе да ги вижда колкото е възможно по-неразумни, по-лекомислени, по-суетни и по-податливи на подигравки, защото точно тогава те се представяха в онази светлина, в която той ги приемаше за реалност и в която желаеше да ги вижда — като непълноценни, като играчки, с които човек да запълни някой и друг час, а след това да ги захвърли.

Хана бе неговата любимка. Хариет, макар и красива, самовлюбена и доволна от себе си, не бе достатъчно слабоволева за него — наред с многото измамна гордост у себе си тя хранеше и известна доза истинско самопочитане и ако не говореше като оракул, поне не бръщолевеше като малоумна. Не позволяваше да се отнасят с нея като с кукла, като с дете или с играчка, а очакваше да й се кланят като на кралица.

При Хана бе обратното — тя не изискваше уважение, а само ласкателство. Достатъчно бе почитателите й да кажат, че е ангел, и тя им позволяваше да се отнасят с нея като с малоумна. До такава степен бе доверчива и лековерна, до такава степен оглупяваше, когато я обграждаха с внимание, когато я ласкаеха и величаеха до необходимата степен, че настъпваха моменти, когато Хелстоун действително се изкушаваше да прегреши, като встъпи в брак за втори път, да заложи на още един експеримент, като си вземе нова другарка в живота — но за щастие целителните спомени за отегчението от първия му брак, тягостното чувство, което носеният някога воденичен камък бе оставил в душата му и което бе все още живо, непоклатимостта на възгледите му за нетърпимите злини на брачното съжителство изиграваха ролята на спирачки в разнежването му, потискаха въздишката, изпълваща старите му железни дробове, и го възпираха да започне да шепне предложения на Хана, които биха й доставили огромно задоволство и развлечение, ако ги чуеше.

Ако той й предложеше, вероятно тя би се омъжила него. Родителите й с готовност биха одобрили този брак — за тях неговите петдесет и пет години и коравото му сърце не биха представлявали никакви пречки. Като свещеник, животът му бе обезпечен; разполагаше с хубав дом и дори се предполагаше, че притежава нещо по-солидно (въпреки че тук светът грешеше — и последното пени от петте хиляди лири, които бе наследил от баща си, беше отишло за построяването и обзавеждането на една нова църква в родното му село в Ланкашир — когато пожелаеше, Хелстоун можеше да прояви щедростта на лорд и ако целта му бе присърце, не се поколебаваше да направи голяма жертва, за да я постигне); и тъй, нейните родители, както казах, биха предоставили Хана на любвеобилната му нежност и грижовната му добрина без никакви скрупули. А втората мисис Хелстоун, преобръщайки естествения ред в развитието на насекомите, би прелетяла през медения месец като възхитителна ярка пеперуда и би лазила през остатъка от дните си като нещастен смазан червей.

Дребничкият мистър Суийтинг, настанил се между мисис Сайкс и мис Мери — и двете много любезни в държането си към него, — с чиния плодова пита пред себе си, както и с портокалов конфитюр и кифлички, изглеждаше и се чувствуваше по-доволен, от който и да е монарх. Той изпитваше привързаност към всичките госпожици Сайкс. Те също изпитваха подобни чувства към него — мистър Суийтинг ги считаше за великолепни девойки, съвсем равностойни нему във всяко отношение. Ако имаше някаква причина да съжалява за нещо в този момент на блаженство, това бе отсъствието на мис Дора. Тя бе тази, която куратът тайно се надяваше един ден да нарече с името мисис Дейвид Суийтинг, която той мечтаеше тържествено да придружава на разходка, повел я в мечтите си като императрица през Нанъли — и ако размерите правеха една жена императрица, то мис Дора наистина бе такава. Тя бе огромна и масивна — погледната отзад, имаше вид на четиридесетгодишна жена, но в замяна на това притежаваше приятно лице и благ характер.