Шърли

Имаше един човек в тази стая, за когото вечерта изглеждаше много дълга. От време на време Каролайн отпускаше плетивото в скута си и потъваше в някаква летаргия на съзнанието, като притваряше очи и навеждаше глава. Тя бе причинена от безсмисления шум около нея — нехармоничното и бездарно почукване по клавишите на рояла, пискливите и придихателни трели на флейтата, смеха и веселието, възцарило се между чичо й, Хана и Мери, чийто повод тя не можеше да открие, тъй като не бе дочула нищо смешно или весело в разговора им; и преди всичко от неспирните сладки приказки, които мисис Сайкс нашепваше в ухото й — клюки, които се въртяха неизменно около четири теми: собственото й здраве и това на различните членове на семейството й, мисионерската и еврейската кошница и тяхното съдържание, последната сбирка на Библейското дружество в Нанъли и следващата, която трябваше да се състои идната седмица в Уинбъри.

Изтощена до краен предел, Каролайн се възползува от обстоятелството, че мистър Суийтинг се приближи, за да поговори с мисис Сайкс, и незабелязано се измъкна от стаята, решена да подири усамотение и малко отмора. Влезе в трапезарията, където ясният, но вече снишил се огън все още тлееше в камината. Стаята бе празна и тиха, чашите и гарафите бяха прибрани от масата, столовете бяха по местата си, всичко бе сложено в ред. Каролайн потъна в голямото кресло на чичо си, полупритвори очи и се отпусна — отпусна поне крайниците, сетивата, слуха и зрението си, които бяха уморени от слушане на празни неща и гледане в пустота. Що се отнася до мислите й, то те веднага литнаха към клисурата — застанаха на прага на дневната, а след това се отправиха към кантората, като се питаха кое ли е мястото, благословено от присъствието на Робърт. Но нито едно от тия места не бе удостоено с тази чест, защото Робърт бе на половин миля и от двете много по-близо до Каролайн, отколкото можеше да предположи умореното й съзнание — в този момент той прекосяваше църковния двор, приближавайки се до градинската порта на дома й, но не за да види братовчедка си, а с единственото намерение да предаде една кратка вест на пастора.

Да, Каролайн, ти чуваш дръпнатата връв на звънеца — за пети път звъни той този следобед. Сепваш се и сега си сигурна, че най-сетне това е той, мъжът, за когото мечтаеш. Не можеш да си обясниш защо си толкова уверена, но го знаеш. Навеждаш се напред и внимателно се вслушваш как Фани отваря вратата — да! — това е неговият глас, приглушен, с лекия чужд акцент, но толкова скъп за теб; надигаш се; Фани ще му каже, че мистър Хелстоун има гости, и тогава той ще си иде. О, не! Каролайн не може да го пусне — въпреки повика на разума тя прекосява половината от стаята. Готова е да изтича навън в случай, че стъпките започнат да се отдалечават — но ето че той влиза в коридора. „Щом господарят ти е зает — чува се гласът му, — отведи ме до трапезарията. Донеси ми перо и мастило, ще му напиша кратка бележка.“

Доловила тези думи, Каролайн се вслушва в приближаващите стъпки — ако в трапезарията имаше някаква врата, тя би била готова да се шмугне през нея и да изчезне. Чувствува се заловена, пленена. Ужасява се от мисълта, че неочакваното й присъствие може да го раздразни. Само преди секунда би литнала към него — след още секунда би побягнала от него. Ала тя не може, няма как да избяга — трапезарията има само една врата, през която в този момент влиза братовчед й.

Изражението на тревожна изненада, което очакваше да види на лицето му, се появи за миг, порази я и премина. Тя промърмори някакво оправдание:

— Напуснах гостната само преди минута, за да подиря малко спокойствие.

В тона на думите й имаше нещо много свенливо и съкрушено — човек би помислил, че някаква горест наскоро е попарила мечтите й, че способността да запази приветливо самообладание я е напуснала. Вероятно мистър Мур си спомняше как го бе посрещала досега — с нежен плам и обнадеждено доверие. Сигурно бе забелязал ефекта от хладната сутрешна среща и това бе една възможност да продължи успешно възприетата от него линия на поведение, ако поискаше да отиде още по-далеч. Но навярно му бе по-лесно да прилага тази система само през деня, в двора на тъкачницата, посред служебните си занимания, отколкото в една тиха стая, свободен от задължения в часа на настъпилата вечер. Фани запали свещите, които бяха на масата, донесе пособия за писане и напусна стаята. Каролайн бе готова да я последва. Ако Мур беше последователен, трябваше да я пусне да излезе, но той стоеше на прага и като протегна напред ръка, внимателно я възпря. Не я помоли да остане, но не я пусна и да излезе.

— Да кажа ли на чичо ми, че сте тук? — попита тя все още със същия сподавен глас.

— Не. Мога да предам и на вас това, което имам да му казвам. Вие ще бъдете моят вестоносец.

— Да, Робърт.