Шърли

Последните му думи оставиха неприятно впечатление с коравосърдечието си — в този случай той не съумя да се справи благоприятно с една ситуация, на която бе господар. Ако бе разговарял по-любезно с Уилям Фарън — един много честен човек, който не изпитваше завист или омраза към хората, радващи се на по-добро положение от самия него, който не считаше, че е беда и несправедливост да си принуден да живееш от труда си, който би бил доволен от живота, ако успееше да си намери работа. — Мур можеше да спечели един приятел. Учудващо бе, че той беше способен да обърне гръб на такъв човек, без да прояви никакво съчувствие или опит за помирение. Бедният Уилям Фарън имаше вид на човек, изпаднал в крайна нужда. Изпитото му лице говореше, че бе гладувал в продължение на две седмици, а може би и месеци, но все пак в очите му хлътнали дълбоко в неговия посърнал, унил и сдържан лик, не се четеше жестокост и злоба — те все още излъчваха търпение. Как бе могъл Мур да се раздели с него само с думите „няма да се предам“, без да прояви доброжелателство, без да му вдъхне надежда, помощ?

По пътя към дома — някога, в по-добри времена това бе един приличен, чист и приятен дом, но сега, макар и все още чист, той бе неприветлив с бедността си — Фарън си задаваше този въпрос. Той стигна до заключението, че чужденецът бе егоистичен, безчувствен, а също, както си помисли, и глупав човек. Мисълта да емигрира, стига само да разполагаше със средства за това, му се струваше за предпочитане пред службата при такъв господар. Фарън се почувствува отчаян — бе загубил почти всякаква надежда.

Когато влезе у дома си, жена му грижливо и спретнато поднесе вечерята, която бе приготвила за него и за децата. Тя се състоеше само от овесена каша, която и без това бе съвсем малко. След като си изядоха порциите, някои от по-малките деца поискаха още. Това дълбоко разстрои Уилям — преди жена му да успее да го успокои, той стана от мястото си и се отправи към вратата. Подсвиркваше си някаква весела мелодия, която обаче не успя да възпре една-две тежки капки (прилични по-скоро на първите капки дъжд от бурен облак, от колкото на капките кръв, процеждащи се от раната на гладиатор), които се образуваха под клепачите на сивите му очи и тупнаха на прага. Той изтри очите си с ръкав и мрачно настроение смени моментната му слабост.

Уилям Фарън все още стоеше замислен и смълчан, когато един господин, облечен в черно, се приближи към него — веднага можеше да се забележи, че е свещеник. Но той не бе нито Хелстоун, нито Малоун, нито пък Дън или Суийтинг. Беше на около четиридесет години, със скромен вид, мургав и с доста посивели коси. Виждаше се, че леко понакуцва. Когато се грижи още повече, можеше да се забележи, че в изражението на лицето му има нещо отвлечено и печално, но щом застана пред Фарън, той вдигна поглед нагоре и тогава някаква ведрина заля замисленото му и сериозно лице.

— Ти ли си, Уилям? Как си? — попита той.

— Средна хубост, мистър Хол. А вие как сте? Ще влезете ли да си отдъхнете?

Мистър Хол, чието име вече бе споменато пред читателя (и който бе викарий на Нанъли — енорията, в която Фарън се бе родил и която бе напуснал само преди три години, за да се засели в Брайърфийлд, тъй като тук бе по-близо до тъкачницата в клисурата, където бе намерил работа), влезе вътре и след като поздрави домакинята и децата, се отпусна на един стол.

Той поде приветлив разговор за времето, което бе изтекло от заминаването на семейство Фарън от неговата енория, и за промените, които бяха настанали от тогава. Свещеникът отговори на въпросите за сестра си Маргарет, към която домакините проявиха оживен интерес. После на свой ред зададе някои въпроси най-накрая, като ги огледа през очилата си (носеше очила, защото бе късоглед) голата стая и изпитите бледи лица на своите слушатели, които го бяха наобиколили — децата се бяха струпали около коленете му, майка им и баща им бяха застанали пред него, — внезапно попита: А вие как сте? Как я карате?

Трябва да се отбележи, че мистър Хол, макар да бе високообразован човек, не само говореше със силен северняшки акцент, но често пъти си служеше с изрази, характерни за тази част на страната.

— Бедно — каза Уилям. — Всички сме без работа. Продадох вече повечето от покъщнината, както и сам можете да видите. А какво ще правим по-нататък, един бог знае.

— Да не би мистър Мур да те е уволнил?

— Уволни всички ни. А пък мнението ми за него вече е такова, че си мисля тъй — дори още утре да ме наеме отново, не бих отишъл да му работя.

— Не ти е присъщо да говориш тъй, Уилям.

— Знам, но сигурно ставам друг и за самия себе си — чувствувам, че се променям. Нямаше да се притеснявам, ако жена ми и децата имаха какво да ядат, но те гладуват, изпосталели са…

— Да, момчето ми, но и ти си на същия хал, сам го виждам. Тежки времена настанаха — накъдето и да се обърна, виждам само страдание. Седни, Уилям, седни и ти, Грейс, седнете да си поговорим.