Шърли

Спяхме до зловеща паст,
Адът зееше над нас;
божа Милост долетя,
от греха спаси ни тя.

Плячка в пещера на скот,

ний треперим цял живот;
но от всеки зъб жесток
отдалеч ни пази Бог.

Нека…

(Тук ужасният рев, с който бяха изпети последните няколко стиха, би разстроил слуха на всеки нормален човек.)

Нека викнем в тая вис
и във пламъка пречист,
в огнената му уста
да възславяме Христа!

Покривът на параклиса не се срути, което само можеше да послужи като доказателство за майсторството на строителите му.

Но ако божият храм кипеше от живот, то същото можеше да се каже и за Брайърмейнс, макар че този дом определено се радваше на една по-умерена степен на жизненост в сравнение с храма. Някои от прозорците му също светеха — по-ниските гледаха към моравата, а пердетата закриваха вътрешността, като отчасти потулваха светлината на свещите, но не успяваха да заглушат звуците на гласове и смях. Ние сме удостоени с привилегията да влезем през парадния вход и да проникнем в това домашно светилище.

Не присъствието на външни лица прави жилището на мистър Йорк така оживено, тъй като тук няма никой, освен членовете на семейството му, а те са събрани в най-отдалечената стая вдясно — задната всекидневна.

Това е стаята, в която семейството обикновено се събира вечер. На дневна светлина може да се види, че прозорците са от разноцветно стъкло — преобладаващите тонове са пурпур и кехлибар и ограждат в средата по един медальон в по-пастелни цветове: първият представлява почтеният лик на Уилям Шекспир, а вторият спокойното лице на Джон Милтън. По стените са окачени няколко пейзажа от Канада — зелени гори и сини реки и езера, а сред тях сияе едно нощно изригване на Везувий; пламъците му ярко тлеят на фона на хладната пяна, синевата на водопадите и смрачените дебри на горите.

Огънят, който огрява стаята, читателю, е такъв, какъвто, ако си от Южна Англия, едва ли си виждал често да гори в камината на един частен дом — това е чистият и сгряващ огън на въглени, натрупани високо в широката камина. Мистър Йорк настоява да се пали такъв огън даже и през топлите летни дни. В момента той седи край него с книга в ръка, а в близост до лакътя му има малка кръгла поставка със свещ на нея; но той не чете, а наблюдава децата си. Срещу него е седнала съпругата му — дама, която мога да опиша с подробности, но ми липсва вдъхновение за тази задача. И все пак я виждам съвсем ясно пред себе си — едра жена с изключително сериозен вид, чието лице и стойка на раменете говорят за известна угриженост; но това не е някаква всепоглъщаща и неизбежна грижа — по-скоро тя е от рода на онова доброволно и достойно за пример бреме, с което се нагърбват хората, които смятат, че да бъдат мрачни, е тяхно задължение. Какво да се прави! Обзета от тази мисъл, мисис Йорк ходеше навъсена сутрин, обед и вечер; и тежко на всяко нещастно създание — особено ако бе от женски пол, — което в нейно присъствие дръзваше да демонстрира грейналото си изражение и светлите чувства на веселото си сърце. Според нея веселостта бе проява на богохулство, а жизнерадостта — на лекомислие; в това отношение тя не правеше никаква разлика. Въпреки всичко мисис Йорк бе много добра съпруга и внимателна майка, която непрестанно се грижеше за децата си и бе искрено привързана към съпруга си, единственият й недостатък в това отношение беше, че ако можеше да наложи волята си, тогава тя не би му позволила да има друг приятел на света, освен самата нея — не можеше да понася нито един негов роднина и затова ги държеше на разстояние от себе си.