Шърли

Роуз бе свикнала с поучителните жестове на тази ръчичка. Всеки ден нейната воля бе прекършвана от волята на малката буйна Джеси — тя бе ръководена и побеждавана от Джеси в хиляди неща. Винаги когато се появяваше възможност да изтъкнат себе си или да се позабавляват, Джеси заставаше начело, а Роуз безмълвно се оттегляше назад; а когато трудните страни на живота — работа или пък някакви лишения — се изправяха пред тях, Роуз инстинктивно се нагърбваше, като добавка към своя дял, с това, което можеше да поеме от дела на сестра си. Джеси бе вече решила за себе си, че когато порасне достатъчно, ще се омъжи, а за Роуз бе отредила съдбата на стара мома, която да живее с нея, да се грижи за децата й и за дома й. Подобно състояние на нещата не е рядко явление между две сестри, когато едната от тях е по-невзрачна, а другата е красива; но ако в този случай съществуваше някаква разлика във външността, то предимството бе на страната на Роуз — нейното лице притежаваше по-правилни черти от изостреното лице на сестра й. Джеси обаче бе предопределена да притежава, наред с развитата си интелигентност, дара на очарованието, силата да пленява, когато, където и когото пожелае. Роуз щеше да има прекрасна и щедра душа, високообразован и благороден ум, предано сърце, но умението да пленява нямаше да й принадлежи.

— А сега, Роуз, кажете ми името на тази дама, която заявила, че не съм сантиментален — подкани я Мур.

Роуз нямаше намерение да го измъчва — в противен случай щеше да го подържи известно време в неведение. Тя изрече кратко:

— Не мога — не зная името й.

— Опишете ми я — как изглежда? Къде я срещнахте?

— Когато отидохме с Джеси да прекараме деня в Уинбъри с Кейт и Сюзън Пирсън, които току-що се бяха върнали от училище, в дома на мисис Пирсън имаше празненство и някакви дами бяха седнали в ъгъла на гостната и си говореха за вас.

— Никоя от тях ли не познавате?

— Хана, Хариет, Дора и Мери Сайкс.

— Добре. А лошо ли говореха за мен?

— Някои от тях — да. Наричаха ви мизантроп. Запомних тази дума и като се върнах у дома, я потърсих в речника — означава човекомразец.

— И какво още?

— Хана Сайкс каза, че сте надуто конте.

— Това е дори още по-добре! — възкликна мистър Йорк, заливайки се от смях. — Направо чудесно! Хана е онази червенокосата, нали? Не е лошо момиче, но е малко слабовато в главата.

— Май когато става дума за мен, никак не й липсва ум — каза Мур. — Надуто конте, виж ти! Добре, Роуз, продължавайте.

— Мис Пирсън каза, че у вас имало някаква превзетост и че с тъмната си коса и бледо лице сте й приличали на някакъв сантиментален глупак.

Мистър Йорк отново се засмя, като този път дори и мисис Йорк се присъедини към него.

— Вижте как ви ценят зад гърба ви — каза тя. — И все пак ми се струва, че на мис Пирсън й се иска да ви хване в капана; тя ви хвърли око, още когато пристигнахте в Англия, нищо че е на тези години.

— Никой ли не й се възпротиви, Роузи? — попита мистър Мур.

— Една дама, която не познавам, защото никога не е идвала у нас, макар да я виждам всяка неделя на църква! Тя сяда на пейката до амвона. Обикновено гледам към нея, а не в молитвеника си, защото прилича на една картина в нашата трапезария, където една жена държи гълъб в ръка; поне очите и са като на жената от картината, а също и носът; той е правилен и някак си прави цялото й лице да изглежда чисто и хубаво.

— И ти не я познаваш! — възкликна Джеси с безкрайна изненада в гласа. — Защо ли всъщност се учудвам! Мистър Мур, често се питам в какъв ли свят живее моята сестра; сигурна съм, че не прекарва цялото си време на този свят — човек постоянно открива, че не знае нищо за такива дреболии, които са известни на всеки. Като си помисля, че всяка неделя се отправя към църквата със сериозен вид, а там по време на цялата служба не отделя очи от една определена личност, без нито веднъж да я попита за името й! Това е Каролайн, племенницата на пастора — сега си спомних всичко.

Мис Хелстоун доста се ядоса на Ан Пирсън и каза:

„Робърт Мур не е нито превзет, нито сантиментален; съвсем погрешно съдите за характера му или по-скоро никоя от вас не знае нищичко за него.“ А сега да ви кажа ли как изглежда тя? Мога много по-добре от Роуз да описвам как изглеждат хората и как са облечени.

— Да чуем.

— Тя е приятна и красива; има прекрасна бяла шия и дълги меки къдри, които падат свободно, а цветът им е кестеняв, но не тъмен; говори тихо, с ясен глас; движи се леко и безшумно, често ходи с една сива копринена рокля; много е спретната — роклите й, обувките й, ръкавиците й, всичко й седи като излято. Според мен тя е истинска дама и когато порасна, искам да приличам на нея. Ще ви подхождам ли, ако бъда като нея? Наистина ли ще се ожените за мен?

Мур погали Джеси по косите — за секунда той изглеждаше така, сякаш искаше да я притегли към гърдите си, но вместо това я побутна малко по-далеч от себе си.

— Значи не ме искате? Отблъсквате ме, така ли?

— Но как, Джеси, та вие не мислите за мен — никога не сте навестявали моя дом.

— Защото не ме каните.