Шърли

— Роб! Роб! Това за един Йорк, и то от друг Йорк! Този човек — добави Мартин, като се изправи до масата и протегна ръка към Матю, — този човек забравя нещо, което всеки друг от Брайърфийлд знае много добре — че всички, родени в този дом, притежават такава извита част на ходилото си, под която може да тече вода: доказателство, че триста години в жилите ни не е текла робска кръв.

— Лъжеш! — извика Матю.

— Момчета, тихо! — извиси глас мистър Йорк. — Мартин, само сееш раздор, ти си виновен за тази разправия.

— Така ли? Вярно ли е това? Аз ли започнах или Матю? Казах ли му нещо, когато ме обвини, че съм бръщолевел като глупак?

— Като самонадеян глупак! — повтори Матю.

На това място мисис Йорк започна да се поклаща — много знаменателно движение, което обикновено биваше последвано от истеричен пристъп, особено ако Матю се окажеше победен в поредния сблъсък.

— Не виждам защо трябва да търпя обиди на Матю Йорк, а и какво му дава право да ми говори с подобен език — заяви Мартин.

— Той няма това право, момчето ми; но ти не му се сърди, преди да си му простил седемдесет и седем пъти — каза с успокоителен глас мистър Йорк.

— Винаги едно и също, теорията и практиката са винаги скарани! — промърмори Мартин, като се запъти към вратата.

— Къде отиваш, синко? — попита баща му.

— Там, където обидите няма да могат да ме достигнат, ако изобщо успея да намеря такова място в този дом.

Матю се изсмя нагло; Мартин му хвърли особен поглед, потрепери с цялата си неукрепнала момчешка фигура, но се удържа.

— Предполагам, че никой не възразява срещу оттеглянето ми? — попита той.

— Не. Върви, момчето ми, но помни — не носи в сърцето си злоба.

Мартин излезе, а Матю отново запрати наглия си смях след него. Роуз надигна хубавата си главица от рамото на Мур, на което се бе облегнала за момент, и каза, като отправи продължителен поглед към Матю:

— Мартин е огорчен, а ти се радваш; но по-скоро бих предпочела да съм на негово място, отколкото на твоето — не харесвам нрава ти.

Тук мистър Мур се надигна с намерение да предотврати или поне да не стане свидетел на сцената, която, както подсказа едно изхлипване от страна на мисис Йорк, бе на път да се развихри, и като свали Джеси от коляното си, целуна нея и Роуз; в същото време той им напомни да дойдат в дома му по-раничко утре следобед; след това се сбогува с домакинята и се обърна към мистър Йорк с думите: „Мога ли да поговоря с вас?“ Възрастният господин го последва вън от стаята. Краткият разговор бе проведен в коридора.

— Имате ли свободно място за един добър работник? — попита Мур.

— Глупав въпрос в днешно време, когато знаете, че всеки господар има много добри работници, на които не може да осигури работа.

— Ще ви бъда много задължен, ако имате възможност да приемете този човек.

— Не мога да наемам повече хора, момчето ми, за да угодя на цяла Англия.

— Въпросът не се свежда до това. Трябва на всяка цена да му намеря работа.

— Кой е той?

— Уилям Фарън.

— Познавам Уилям, почтен човек е.

— От три месеца е без работа, а има голямо семейство; ако той не работи, нямат от какво да преживяват; беше в делегацията от тъкачи, които дойдоха тази сутрин при мен да се оплакват и да ме заплашват. Уилям не ме заплаши, а само ме помоли да им дам още малко време, като въвеждам промените си по-бавно. Знаете, че не мога да си го позволя — както съм разпънат на всички страни, нямам друг път, освен напред. Бях решил, че е само губене на време да се пазаря с тях. Отпратих ги, след като задържах един разбойник, който се намираше в техните редици и който, надявам се, ще бъде изселен — той понякога изнася проповеди в методисткия параклис.

— Да не е Моузес Бараклъф?

— Да.

— Задържахте го, така ли? Браво! Много умно — сега от едни нехранимайко ще направите мъченик.

— Постъпих правилно. С две думи, решил съм да намеря работа за Фарън и разчитам на вас за помощ.

— Бива си ви, няма що! — възкликна мистър Йорк. — Какво ви кара да разчитате, че тъкмо аз ще взема на работа уволнените от вас хора? Какво знам за вашите Фаръновци и Уилямовци? Чувал съм, че бил почтен човек, но нима аз трябва да храня всички почтени люде в Йоркшир? Ще кажете, че това едва ли ще ме озори много; но много или малко — тази няма да я бъде.

— Хайде, мистър Йорк, какво можете да му предложите?

— Да му предложа! Ще ме накарате да прибягна до изрази, които обикновено не употребявам. По-добре си вървете — ето я вратата, тръгвайте.

Мур седна на един от столовете в коридора.

— Не можете да му дадете работа в тъкачницата — добре; но имате земя, дайте му да работи нещо на нея, мистър Йорк.

— Боб, мислех, че пет пари не давате за нашите „прости селяни“. Не мога да възприема промяната у вас.

— А аз мога — човекът ми каза верни и разумни неща. Отговорих му троснато, както сторих и с другите, които дърдореха глупости. В онзи момент не бях в състояние да правя каквито и да е преценки — външният му вид показваше през какво е преминал напоследък по-красноречиво, отколкото разказът му. Но какъв е смисълът да обяснявам? Дайте му работа.