Шърли

Вече заявихме, че Мур не бе някой самопожертвувателен патриот; обяснихме също какви обстоятелства бяха развили у него склонността да насочи вниманието и усилията си към преследване на личните си интереси; ето защо, когато за втори път се бе почувствувал изтласкан до ръба на пропастта, той най-енергично започна да се бори срещу силите, които го бяха прекатурили. Онова, което можеше да се направи, за да се засили движението против войната в северната част на страната, той направи, като агитираше и други, чиито пари и връзки ги поставяха над самия него по сила и влияние. Понякога чувствуваше, че в исканията, които неговата партия отправяше към правителството, се съдържа твърде малко разум — когато слушаше, че цяла Европа е застрашена от Бонапарт и че цяла Европа се надига с оръжие в ръка, за да му се противопостави, когато видя Русия под заплаха, видя как тя се надига, разярена и сурова, за да защити замръзналата си земя, крепостничеството си, мрачния си деспотизъм от ботуша, от ярема и тиранията на един чужд завоевател, той разбра, че Англия, едно свободно кралство, няма право в този момент да иска от синовете си да правят отстъпки и да предлагат условия за мир на несправедливия и ненаситен френски предводител. Когато от време на време пристигаха новини за действията на онзи ЧОВЕК83, който представляваше Англия на Иберийския полуостров, за пътя му от един успех към друг — път, изминаван тъй бавно, но непоколебимо, тъй внимателно, но уверено, тъй „неприбързано“, но „неуморимо“; когато четеше собствените кореспонденции на лорд Уелингтън по страниците на вестниците — документи, написани от Скромността под диктовката на Истината, — в сърцето си Мур признаваше, че начело на войските на Британия е застанала някаква сила, бдителна, търпелива, истинска и скромна, призвана, в крайна сметка, спечели победата за страната, която предвождаше. В крайна сметка! Но този край бе още твърде далеч; а междувременно той, Мур, можеше да бъде унищожен като личност, надеждите му да бъдат стъпкани в прахта — той трябваше да мисли за себе си, да следва мечтите си, за да извоюва своята съдба.

Мур воюваше за нея така разпалено, че не след дълго достигна до дълбок разрив със стария си приятел и консерватор — пастора. Те се скараха на една сбирка, а впоследствие си размениха по няколко остри писма по страниците на вестниците. Мистър Хелстоун обяви Мур за якобинец, престана да се вижда с него дори не му говореше, когато се срещнеха; същевременно даде на племенницата си да разбере, че връзките й с дома на Мур трябва да бъдат прекратени за известно време и тя да се откаже от уроците си по френски. Този език, отбеляза той, бил в най-добрия случай неприличен и лекомислен, както и повечето произведения, написани на него, били неприлични и лекомислени, а идеите им били изключително вредни за слабите женски умове. Чудел се (допълни пасторът) кой е бил непрокопсаникът, въвел модата жените да изучават френски — едва ли можело да се измисли нещо по-неподходящо; това било все едно да храниш рахитично дете с тебешир и чиста водица; Каролайн трябвало да се откаже от този език, да се откаже и от братовчедите си — те били опасни хора.