Шърли

Въображението й също бе изпълнено с образи — образът на Мур, места, където той и тя са били заедно, спомени от зимни вечери край камината, един облян от слънце горещ летен следобед, прекаран заедно с Робърт сред гората на Нанъли, божествени винетки, изплетени от миговете на някой благ пролетен ден или някоя зряла есен, когато бе седяла до братовчед си в шубрака на клисурата, вслушвайки се в песента на майската кукувица или пък споделяйки с него септемврийските съкровища от лешници и зрели къпини — да събира този десерт от диви плодове, представляваше утринното й удоволствие: тя пълнеше с тях една малка кошничка, която покриваше със зелени листа и свежи цветове, докато следобедното й удоволствие се състоеше в това да ги поднася на Мур къпина по къпина, лешник по лешник, както птицата храни своите малки.

Ликът на Робърт бе с нея; гласът му съвсем ясно звучеше в ушите и; няколкото негови ласки сякаш отново бяха оживели. Но тъй като тези радости бяха безплътни, не след дълго те отлетяха — образите избледняха, гласът заглъхна, въображаемото ръкостискане се стопи в хладина върху дланта и, а там, където топлото докосване на устните бе оставило следа върху челото й, сега се бе настанило онова усещане, което човек изпитва от ледена капка дъжд. Тя се завърна от вълшебното царство на мечтите в света на реалността — вместо гората на Нанъли през юни видя тясната си стая; вместо птичите песни по алеите чу дъжда по прозореца; вместо шепота на южния вятър до слуха й достигна вопълът на източния; а вместо Мур компания й правеше безплътният мираж на нейната неясна сянка върху стената. Извръщайки се от смътното видение, чиито очертания отразяваха собствения й образ, както и унилата замисленост в наведената поза на главата с безцветните кичури коса, тя седна (бездействието подхождаше повече на състоянието, в което постепенно изпадаше) и си каза: „Сигурно ще живея до седемдесет години. Доколкото знам, здравето ми е добро и пред мен има още петдесет години живот. Какво ще правя през цялото това време? С какво ще запълня дните, които ме разделят от гроба?“

Каролайн потъна в размисъл.

„Явно няма да се омъжа — продължи тя. Тъй като Робърт не ми обръща внимание, предполагам, че никога няма да имам съпруг, когото да обичам, нито пък деца, за които да се грижа. Доскоро със сигурност възлагах надежди на задълженията и чувствата на съпруга и майка, които да запълнят живота ми. Смятах за нещо естествено да имам обикновена съдба и никога не ми е минавало през ума да подиря някаква друга; но сега разбирам много добре, че вероятно съм се лъгала. Сигурно ще остана стара мома. Ще доживея да видя Робърт женен за някоя друга, за някоя богата дама; а аз никога не ще се омъжа. За какво съм създадена тогава, питам се. Къде е моето място на този свят?“

Каролайн се замисли отново.

„Но да! — продължи тя. — Това е въпросът, на който повечето от старите моми не могат да намерят отговор — други го решават вместо тях, като казват: «Вашето място е да правите добро на другите, да помагате там, където има нужда от помощ.» Това до известна степен е правилно, а пък е и много удобно верую за онези, които го изповядват; но си мисля, че някои хора са твърде склонни да твърдят, че други трябва да жертвуват живота си заради тях и в тяхна полза, а те да им се отплащат единствено с похвали, като ги наричат предани и добродетелни. Това достатъчно ли е? Може ли да просъществуваш така? Няма ли някаква ужасна празнота, подигравка, лишение и жажда в това съществувание, което отдаваш на други поради липса на нещо собствено, на което да го посветиш? Подозирам, че е така. Нима добродетелта е залегнала в себеотрицанието? Не вярвам. Прекалената смиреност поражда тирания, а отстъпчивостта създава егоизъм. Католицизмът усърдно проповядва себеотричане, подчинение пред другите, а никъде другаде не могат да се намерят толкова много алчни тирани, колкото ги има сред католическите свещеници. На всяко човешко същество се пада определен дял от права. Струва ми се, че би допринесло много за щастието и благополучието на всички, ако всеки осъзнае своята полагаема се част и се държи за нея така, както мъченикът се държи за вярата си.