Шърли

Да, и то напълно, защото тази заповед съвпадна с нейното решение отпреди това; за нея бе станало мъчително да посещава дома в клисурата — там тя не срещаше нищо друго, освен разочарование; надеждата и любовта бяха изоставили този малък дом, защото Робърт явно го бе напуснал. Винаги когато попиташе за него — нещо, което тя правеше рядко, тъй като дори при самото произнасяне на името му лицето й пламваше, — отговорът бе, че го няма у дома или пък че е много зает с делата си; Хортенз се опасяваше, че тази непрекъсната работа ще го погуби — той твърде рядко наминаваше към дома си, за да сложи някой залък в уста; Мур се бе преселил да живее в кантората си.

Каролайн можеше да го вижда само на църква, а и там не смееше да го поглежда често — всеки поглед бе изпълнен с прекалено много болка и радост, всеки поглед събуждаше прекалено много чувства; а тя отдавна бе успяла да разбере, че всички тези чувства са напразни.

Веднъж, в една мрачна и влажна неделя, когато в църквата имаше малко хора и когато най-вече оттам отсъствуваха някои дами, пред чиито способности да наблюдават и да въртят остри езици Каролайн тръпнеше в страхопочитание, тя се реши да потърси с очи мястото на Робърт и да задържи погледа си върху седналия там мъж. Той бе сам — Хортенз бе останала у дома, водена от благоразумните си съображения, свързани с дъжда и една нова пролетна шапка. През цялата проповед Мур седя със скръстени ръце и сведени надолу очи, с тъжно и отвлечено изражение на лицето. Когато бе потиснат, цветът на лицето му ставаше по-тъмен, отколкото когато се усмихваше, а днес страните и челото му бяха покрити с най-тъмния си и мрачен оттенък. Докато изучаваше този буреносен лик, Каролайн инстинктивно почувствува, че мислите му не са поели в някоя позната или приятна посока, че те са далеч оттук, не само от нея, но от всичко, което тя можеше да проумее или в което можеше да му съчувствува.

Нищо от онова, за което бяха разговаряли заедно в момента не бе в съзнанието му — интересите и задълженията, за които се смяташе, че са от естество, към което тя не би могла да има отношение, го бяха откъснали от нея.

Каролайн размишляваше над този въпрос посвоему; мъчеше се да вникне в чувствата на Мур, в живота и страховете, в съдбата му; напрягаше ума си да проумее тайнствената дума „търговски дела“, опитваше се да разбере за тези „дела“ нещо повече от онова, което й е било казвано някога, да осмисли тяхната обърканост, трудностите, задълженията и изискванията, свързани с тях; стараеше се да осъзнае душевното състояние на така наречения „делови човек“, да вникне в неговото съзнание, да почувствува това, което би почувствувал той, да се стреми към онова, към което би се стремил и той. Искреното й желание бе да види нещата в истинската им светлина, а не да се поддава на романтични чувства. С известни усилия тя успя да съзре частица от истината тук-таме, като се надяваше, че този слаб лъч светлина ще е достатъчен, за да я води по-нататък.

„Наистина — заключи Каролайн — това, което става в главата на Робърт, е по-различно от това, което мисля аз, защото моето съзнание е изцяло заето от самия него; а пък той няма нито време, нито възможност да мисли за мен. Това, което наричат любов, е през последните две години преобладаващото чувство в моето сърце; винаги там, винаги будно, винаги неспокойно; докато други чувства обгръщат неговите мисли, други чувства владеят съзнанието му. Ето сега той става и след малко ще напусне църквата, защото дойде краят на службата. Ще обърне ли глава към моето място? Не, нито за миг — не ми подари нито един поглед; а как боли от това — един мил поглед щеше да ме направи щастлива до утре; но не го получих; той не пожела да ме погледне, а сега вече го няма. Странно как мъката ме е сграбчила за гърлото, понеже очите на едно друго човешко същество не пожелаха да срещнат моите.“

В тази неделна вечер мистър Малоун дойде, както обикновено, на гости на пастора и след чая Каролайн се оттегли в стаята си. Фани, която добре познаваше навиците й, бе стъкнала в камината й малък ободряващ огън, тъй като времето навън бе ветровито и хладно. Затворена там сама, без другар, с когото да размени някоя дума, какво друго можеше да прави, освен да се отдаде на мислите си? Тя крачеше безшумно напред-назад по застлания с килим под; главата й бе сведена, а ръцете й скръстени — самата мисъл за сядане я дразнеше; умът й бе залят от потока на бягащите мисли — тази вечер Каролайн бе обхваната от няма възбуда.

Няма бе стаята, ням бе и целият дом. Двойната врата към кабинета на чичо й заглушаваше шума от гласовете на двамата господа, а прислугата бе притихнала в кухнята с книги в ръце, книги, които младата господарка им бе раздала и им бе препоръчала като „подходящо неделно четиво“. Самата тя бе разтворила една такава книга на масата, но тази книга бе останала недокосната — поученията й бяха непонятни за нея, а и съзнанието й бе твърде заето, политнало твърде далеч, за да се вслуша в думите на нечий друг ум.