Шърли

Мистър Хелстоун съвсем определено очакваше съпротива срещу тази своя заповед под формата на сълзи. Той рядко си блъскаше главата над постъпките на Каролайн, но в ума му се въртеше смътната мисъл, че на нея и е приятно да посещава дома на братовчедите си; подозираше също така, че на племенницата му се нрави появата на Робърт Мур в техния дом, когато наминаваше от време на време. Старият разбойник бе забелязал, че когато Малоун се отбиваше някоя вечер, за да засвидетелствува уважение и да прояви чар, като пощипваше ушите на една попрестаряла черна котка, която обикновено споделяше възглавничката с нозете на мис Хелстоун, или пък грабваше някоя ловджийска пушка и започваше да гърми с нея по вратата на един навес за сечива в градината, докато светлината на деня все още не се бе стопила и позволяваше да се забележи тази възголяма мишена — междувременно той оставяше вратите на коридора и всекидневната широко отворени в студа, за да може да притичва вътре и вън и да съобщава за неуспехите или попаденията си с шумна грубоватост, — та пасторът бе забелязал, че при подобни занимателни обстоятелства Каролайн обикновено изчезваше, като безшумно се изнизваше на горния етаж и там се криеше от погледа на всички, докато не я извикаха долу за вечеря. От друга страна, когато Робърт Мур бе на гости, той не изтръгваше признаци на живот от котката, не й правеше нищо, освен понякога да я примами от възглавничката на коляното си и да я остави там да си мърка или да й позволи да се покатери на рамото му и да отрие глава с бузата му; по време на гостуването му не се разнасяха оглушителни пушечни трясъци, не се усещаше парфюмът на серните барутни изпарения, не се вдигаше шум, нито пък гърмяха хвалби — въпреки всичко това обаче Каролайн седеше в стаята и, изглежда, намираше необяснимо удоволствие в нашиването на игленици за еврейската кошница и в плетенето на чорапи за нейната посестрима — мисионерската кошница.

Тя мълчеше през повечето време и Робърт й обръщаше малко внимание, като рядко насочваше разговора към нея; но мистър Хелстоун съвсем не бе от ония възрастни джентълмени, които можеха лесно да бъдат измамени, дори напротив — той неотклонно бе на своя пост и ги наблюдаваше, когато си пожелаваха лека нощ, а веднъж, само веднъж, бе видял как погледите им се срещат. Има хора, които биха изпитали удоволствие от подобен уловен поглед, тъй като в него няма нищо лошо, напротив — той излъчва радост. Това в никакъв случай не бе поглед, издаващ някакъв взаимен заговор, тъй като между двамата нямаше общи любовни тайни — следователно той не бе помрачен от лукавство и притворство; само очите на мистър Мур вперени в тези на Каролайн, бяха открили, че нейните очи са чисти и нежни, а очите на Каролайн, срещнали тези на мистър Мур, признаха, че неговите очи са мъжествени и търсещи — всеки от тях бе усетил очарованието по свой собствен начин. Мур леко се бе усмихнал, а Каролайн също тъй леко бе поруменяла. Мистър Хелстоун би могъл да ги нахока още на самото място — те го бяха раздразнили. Защо? Невъзможно бе да се отговори. Ако някой го бе попитал какво заслужава Мур в онзи миг, той би отвърнал: „Камшик“; ако го бяха попитали същото за Каролайн, той би й присъдил една плесница; ако бе последвал въпрос относно причината за подобни наказания, той би вдигнал цял бунт срещу любовта и би заявил, че няма да търпи подобни глупости под собствения си покрив.

Тези лични съображения, съчетани с причини от политически характер, доведоха до решението му да раздели братовчедите. Той оповести волята си на Каролайн една вечер, когато тя седеше до прозореца и работеше нещо, обърнала към него лице, озарено от свещта. Само няколко минути преди това през ума му бе минала мисълта, че Каролайн изглежда по-бледа и по-тиха от обикновено; не бе убягнало от вниманието му това, че през последните три седмици името на Робърт Мур не се бе отронвало от устните й; нито пък през това време тази личност се бе появявала в дома на пастора. Известни съмнения за тайни срещи споходиха мислите му; поради своето не особено високо мнение за жените пасторът изпитваше към тях непрестанно подозрение и смяташе, че те се нуждаят от постоянно надзираване. С доста суховат и недвусмислен тон чичото изрази желанието си Каролайн да прекъсне ежедневните си посещения в дома в клисурата; той очакваше някакво потрепване, някакъв поглед на неодобрение — потрепване последва наистина, но то бе съвсем леко, а към мистър Хелстоун не бе отправен никакъв поглед.

— Чуваш ли ме? — попита той.

— Да, чичо.

— Ти, разбира се, ще постъпиш така, както ти казвам.

— Да, непременно.

— И никакви писъмца до братовчедка ти Хортенз — никакво общуване. Не одобрявам възгледите на това семейство — те са якобинци.

— Добре — тихо каза Каролайн.

Тя се съгласи; аленината на вълнението не заля лицето й, в очите и не се появиха сълзи — тъжната замисленост, която владееше чертите й, преди мистър Хелстоун да проговори, остана непроменена; тя се подчини.