Сянката на вятъра

Отворих плика и измъкнах писмото, лист хартия с цвят на охра, прилежно сгънат по средата. Изписаните със синьо мастило редове се плъзгаха по листа с нервен замах, като на всеки няколко думи избледняваха полека и после отново ставаха наситени. Всичко в тази страница говореше за друга епоха: редовете — роби на мастилницата, думите, надраскани върху дебелата хартия с перодръжка, грапавата на пипане хартия. Разгънах писмото върху бюрото си и го прочетох, останал почти без дъх.

Скъпи Жулиан,

Тази сутрин научих от Хорхе, че наистина си напуснал Барселона в търсене на мечтите си. Винаги съм се бояла, че заради тези мечти никога не ще принадлежиш на мен или на когото и да било. Ще ми се да можех да те видя за последен път, да те погледна в очите и да ти кажа неща, които не зная как да споделя в писмо. Нищо не излезе така, както го бяхме замислили. Познавам те твърде добре и зная, че няма да ми пишеш и дори няма да ми изпратиш адреса си, че ще пожелаеш да станеш някой друг. Зная, че ще ме намразиш, задето не бях тук, както ти бях обещала. Сигурно ще си помислиш, че съм ти изменила, че не съм имала куража.

Толкова пъти си те представях, сам в онзи влак и убеден, че съм те предала. Много пъти се опитвах да те открия чрез Микел, но той ми каза, че вече не искаш и да знаеш за мен. Какви лъжи ти наговориха, Жулиан? Какво ти казаха за мен? Защо им повярва?

Сега разбирам, че вече съм те изгубила, че съм изгубила всичко. И все пак не мога да те оставя да си отидеш завинаги и да ме забравиш, без да ти кажа, че не ти се сърдя; знаех си го от самото начало, знаех, че ще те изгубя и че ти никога няма да видиш у мен онова, което аз видях у теб. Искам да знаеш, че те обикнах от първия ден и още те обичам, сега повече от всякога, дори и против волята ти.

Пиша ти тайно, така че никой да не разбере. Хорхе се закле, че ако някога те види пак, ще те убие. Вече не ме пускат да излизам от къщи, нито да се подавам от прозореца. Мисля, че никога няма да ми простят. Човек, на когото имам доверие, обеща да ти изпрати това писмо. Няма да споменавам името, за да не компрометирам въпросната личност. Не зная дали моите думи ще стигнат до теб. Но ако стане така и решиш да се върнеш за мен, все ще намериш начин да го направиш. Представям си те в онзи влак, докато пиша това — пълен с мечти и със сърце, разбито от предателство, побягнал от всички нас и от самия себе си. Има толкова неща, които не мога да ти разкажа, Жулиан. Неща, които никога не сме знаели и които е най-добре никога да не научиш.

Едничкото ми желание е да си щастлив, Жулиан. Дано всичко, към което се стремиш, се сбъдне и дано, макар че с времето ще ме забравиш, някой ден да разбереш колко много те обичах.

Винаги твоя,

Пенелопе

17