Сянката на вятъра

Думите на Пенелопе Алдая, които четях и препрочитах през онази нощ, докато накрая ги научих наизуст, изтриха с един замах неприятното усещане, останало от посещението на инспектор Фумеро. След като будувах цяла нощ, погълнат от писмото и от гласа, които долавях зад думите, призори излязох от къщи. Облякох се, без да вдигам шум, и оставих на баща ми бележка върху бюфета във вестибюла, с която му съобщавах, че трябва да изпълня няколко поръчки и че ще се върна в книжарницата в девет и половина. Когато се подадох навън, улиците чезнеха, все още забулени от синкавата мантия на зората, която, ближеше сенките и локвите, останали от снощния дъждец. Закопчах жакета си чак догоре и бързо закрачих към Пласа де Каталуня. От стълбите на метрото се издигаше завеса от топла пара, обагрена в медна светлина. От гишето за билети на каталонските железници си купих билет за трета класа до гара Тибидабо. Пътувах във вагон, пълен с куриери, прислужници и надничари, които си носеха сандвичи с размер на тухла, увити във вестници. Намерил убежище в мрака на тунелите, опрях глава в стъклото; очите ми току се затваряха, докато влакът се носеше из недрата на града, устремен към подножието на планината Тибидабо. Когато отново изникна на улицата, стори ми се, че откривам една друга Барселона. Зазоряваше се; пурпурна светлина прорязваше облаците като нож, обагряйки фасадите на дворците и представителните сгради, издигнати от двете страни на Авенида дел Тибидабо. Един син трамвай пълзеше лениво из утринната мъгла. Затичах се след него и успях да се покатеря на задната му платформа под строгия поглед на кондуктора. Дървената кабина беше почти празна. Двама монаси и една дама с пепелява кожа, облечена в траур, се поклащаха, полузаспали, от люлеенето на вагона.

— Отивам само до номер трийсет и две — казах на кондуктора с най-любезната си усмивка.

— Хич не ме интересува, ако ще да отивате до нос Хорн — отвърна той с безразличие. — Тук даже и воините на Христа са си платили билетите. Или платете, или си вървете. А за римата няма да ви таксувам.

Двамата монаси, които носеха сандалите и строгите кафяви власеници на францисканския орден, кимнаха и показаха розовите си билети в знак на доказателство.

— Ами тогава ще сляза — рекох, — защото нямам дребни пари.

— Както обичате. Само почакайте до следващата спирка, че не искам инциденти.

Трамваят се движеше почти със скоростта на пешеходец, като галеше сянката на дърветата и надничаше над стените и градините на внушителни като дворци имения, които си представях пълни със статуи, фонтани, конюшни и тайни параклиси. Подадох се от едната страна на платформата и съгледах сред дърветата силуета на вилата „Белия монах“. Когато наближихме ъгъла на улица „Роман Макая“, трамваят полека забави ход, докато почти напълно спря. Ватманът звънна с камбанката си и кондукторът ме изгледа укоризнено.

— Хайде, слизайте, хитрецо. По-бързичко, номер трийсет и две е ей там.

Слязох, заслушан в тракането на синия трамвай, което скоро се изгуби в мъглата. Жилището на семейство Алдая беше от другата страна на улицата. Вардеше го голяма порта от ковано желязо, потънала в бръшлян и шума. Сред железните пръчки едва се съзираше малка вратичка, която бе здраво заключена. Над металната решетка се четеше номерът 32 под формата на змии, изковани от черно желязо. Опитах се да огледам имота оттам, но едва успях да различа ъгловатите очертания и арките на една тъмна кула. Ръждива следа сякаш кървеше от отвора на ключалката във вратичката. Коленичих и се помъчих от това положение да видя двора по-добре. Съгледах само непроходима плетеница от плевели и очертанията на нещо, което ми се видя като фонтан или басейн; от него се подаваше протегната ръка, сочеща към небето. Трябваха ми няколко мига, за да разбера, че това е каменна ръка, и че във фонтана бяха потопени други крайници на статуи, които не успявах да различа. По-нататък, сред булото на шубраците, се мержелееше мраморно стълбище, изпотрошено и покрито с отломки и окапали листа. Сполуката и славата на фамилията Алдая отдавна бяха залезли. Това място бе същинска гробница.

Отдръпнах се малко назад, а после заобиколих, за да огледам нужното крило на сградата. Оттам една от кулите на имението се виждаше по-добре. В същия миг зърнах с ъгълчето на окото си силуета на мършав мъж със син работен комбинезон, размахващ голяма метла, с която атакуваше шумата по паважа. Той ме наблюдаваше с известно подозрение; предположих, че е пазач на някое от съседните имения. Усмихнах му се така, както умее само човек, който е прекарал дълги часове зад тезгях.

— Добро утро — сърдечно подех аз. — Знаете ли дали домът на Алдая е затворен от дълго време?

Човечецът ме изгледа така, сякаш го бях попитал за квадратурата на кръга. Докосна брадичката си с пожълтели пръсти, които издаваха слабост към цигарите „Селтас“ без филтър. Съжалих, че нямам у себе си пакет тютюн, с който да спечеля благоразположението му. Затършувах в джобовете на сакото си, за да видя дали случайно няма да намеря подходящ армаган.