Сянката на вятъра

Мерседитас му хвърли убийствен поглед.

— А, ето го и многознайкото. Ами благодарете се, че донесох една и за вас, вместо кисел грейпфрут, какъвто заслужавате.

— Ама жено, този дар, който идва от вашите зрели ръце, този плод на първородния грях разпалва у мен…

— Фермин, моля ви — прекъсна го баща ми.

— Да, господин Семпере — послушно рече Фермин и би отбой.

Мерседитас тъкмо се канеше да му отвърне, когато чухме някаква суматоха навън. Всички млъкнахме и зачакахме. От улицата долитаха викове на възмущение, последвани от неясна гюрултия. Мерседитас предпазливо подаде глава през вратата. Видяхме да минават неколцина търговци, които изглеждаха смутени и ругаеха под мустак. Скоро се появи и дон Анаклето Олмо — наш съсед от кооперацията и полуофициален говорител на Кралската езикова академия в квартала. Дон Анаклето беше гимназиален учител, завършил испанска литература и какви ли не хуманитарни науки, който делеше един апартамент на първия етаж със седем котки. В свободните си мигове си докарваше допълнителен доход като автор на литературни отзиви за едно престижно издателство и според мълвата съчиняваше завоалирана еротична поезия, която публикуваше под пикантния псевдоним Родолфо Питон. В непринудена обстановка дон Анаклето бе приветлив и обаятелен човек, но пред публика се чувстваше длъжен да играе ролята на рапсод и с престорената помпозност на своята реч си бе спечелил прякора „Гонгорианеца“44.

Тази сутрин лицето на учителя бе мораво от напрежение и ръцете, с които държеше бастунчето си от слонова кост, почти трепереха. И четиримата го гледахме заинтригувани.

— Какво става, дон Анаклето? — попита баща ми.

— Моля ви, кажете, че Франко е умрял — обади се Фермин с надежда.

— Млъкнете, животно такова — сряза го Мерседитас, — и оставете господин доктора да говори.

Дон Анаклето си пое дълбоко дъх и, възвръщайки самообладанието си, се зае да ни описва произшествията с обичайната си величава реч.

— Приятели, животът е драма и дори най-благородните чеда на Твореца вкусват горчилката на капризната и непреклонна съдба. Снощи в малките часове, докато градът се радваше на тъй заслужения сън на трудовите хора, дон Федерико Флавиа и Пужадес, тачен съсед, допринесъл толкова за обогатяването и комфорта на квартала в ролята си на часовникар в работилницата, намираща се само на три врати от вашата книжарница, бе арестуван от силите на Държавна сигурност.

Усетих как сърцето ми слезе в петите.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе! — възкликна Мерседитас.

Фермин изсумтя разочаровано, защото държавният глава очевидно продължаваше да се радва на отлично здраве. Дон Анаклето, който вече бе набрал скорост, пое дълбоко въздух и се приготви да продължи.

— Според достоверните сведения, които ми бяха разкрити от източници, близки до Дирекция на полицията, снощи, малко след полунощ, двама окичени с отличия членове на Криминалния отряд под прикритие заловили дон Федерико, пременен в женски одежди, да пее песенчици с пикантно съдържание на сцената на някакъв вертеп на улица „Ескудилерс“, където развличал публика, съставена предимно от умствено изостанали. Тези забравени от Бога създания, избягали същата вечер от приюта на един религиозен орден, били свалили панталоните си, опиянени от зрелището, и танцували без всякакво приличие, пляскайки с ръце, с потекли лиги и щръкнали срамни части.

Мерседитас се прекръсти, стресната от скверния обрат на събитията.

— Щом научили за това безчинство, майките на някои от тия клети души подали оплакване за нарушение на елементарните нравствени норми и обществен скандал. Пресата, тази хищна птица, която се храни с позора и злощастието, бързо надушила миризмата на леш. Благодарение на долните услуги на един професионален доносник, само четирийсет минути след пристигането на двамата представители на властта във въпросния локал се появил и Кико Калабуч — репортер на жълтия ежедневник „Ел Касо“, по-известен под името „лайнарника“, — за да отрази фактите, необходими за попълването на черната хроника преди приключването на днешния брой. Излишно е да казваме, че във въпросния брой под заглавие от двайсет и четири пункта зрелището, състояло се в локала, е описано с таблоидна вулгарност като потресаващо и достойно за перото на Данте.

— Не може да бъде — рече баща ми. — Мислех си, че дон Федерико си е взел поука.

Дон Анаклето кимна с изразителния плам на пастор.

— Да, но не забравяйте поговорките — рожба и израз на най-дълбоките ни чувства — които гласят: „Вълкът козината си мени, ала нравът не“, и „Човек не живее само с бромид“… А още не сте чули най-лошото.

— Ами тогава давайте по същество, ваша милост, че от толкова метафорични обрати усещам как червата ми взеха да бълбукат — протестира Фермин.

— Я не обръщайте внимание на това животно! На мен пък много ми харесва как говорите, господин докторе — съвсем като оня глас, дето чете кинопрегледа — намеси се Мерседитас.