Читаем Сянката на вятъра полностью

— Да, остана доволен от книгите. Спомена, че търси един сборник с писма от Франко.

— „Убиецът на маври“. Но това е апокриф… шега на Мадариага45. Ти какво му каза?

— Че вече сме се заели с работата и ще имаме новини за него най-късно до две седмици.

— Браво. Ще възложим случая на Фермин, а на Веласкес тази книга ще му излезе златна.

Кимнах. Продължихме обичайните си занимания. Баща ми все така ме гледаше. Почна се, помислих си аз.

— Вчера тук се отби едно много симпатично момиче. Фермин май ми каза, че е сестра на Томас Агилар?

— Да.

Баща ми кимна, обмисляйки съвпадението с изражение, което сякаш казваше „я гледай ти!“ Отпусна ми миг на затишие, преди да поднови атаката, този път с вид на човек, който внезапно си е спомнил нещо.

— Впрочем, Даниел, днес не се очертава да бъдем много заети; може би ще ти е приятно да отделиш време за себе си и за твоите неща. Пък и напоследък имам чувството, че работиш твърде много.

— Добре съм си, благодаря.

— Даже си мислех да оставя тук Фермин и да отида в „Лисео“ с Барсело. Тази вечер ще изпълняват „Танхойзер“ и той ме покани, защото има няколко запазени места на партера.

Баща ми се преструваше, че чете писмата си. Беше извънредно лош актьор.

— На теб пък откога взе да ти харесва Вагнер?

Той сви рамене.

— На харизания кон зъбите не се гледат… А и с Барсело е все едно на каква опера си, защото той през цялото време коментира изпълнението и критикува костюмите на певците и темпото. Често ме разпитва за теб. Може би няма да е зле някой ден да се отбиеш да го видиш в магазина му.

— Да, някой от тия дни.

— Ами тогава, ако нямаш нищо против, днес ще оставим книжарницата на Фермин, а ние ще излезем малко да се позабавляваме. Крайно време е. А ако имаш нужда от пари…

— Татко, Беа не ми е годеница.

— Че кой говори за такива работи? Значи, разбрали сме се. Ти си решаваш. Ако ти трябват пари, вземи си от касата, но остави една бележка, за да не се уплаши Фермин, когато затвори книжарницата в края на деня.

С тези думи баща ми се направи на разсеян и се оттегли в задната стая, засмян от ухо до ухо. Погледнах часовника си. Беше десет и половина сутринта. С Беа се бяхме уговорили да се срещнем в двора на университета в пет следобед, а за голяма моя досада денят се очертаваше по-дълъг от „Братя Карамазови“.

След малко Фермин се върна от дома на часовникаря и ни съобщи, че цял отряд от съседки е установил постоянен караул, за да се грижи за клетия дон Федерико. Докторът му открил три счупени ребра, многобройни контузии и ректално разкъсване, достойно да бъде описано в учебник по медицина.

— Наложи ли се да купите нещо? — попита баща ми.

— Вече си имаха достатъчно лекарства и мазила, за да отворят цяла аптека, затова си позволих волността да му занеса цветя, шише одеколон „Ненуко“ и три бутилки сок от праскови — любимият на дон Федерико.

— Добре сте постъпили. Ще ми кажете какво ви дължа — рече баща ми. — Ами как ви се видя той самият?

— Защо да ви лъжа — направили са го на кайма. Само като го видях, сгушен в леглото като кълбо прежда, да стене, че иска да умре, веднага ме обзе желание да убия някого, повярвайте ми. Иде ми да цъфна в криминалния отдел, въоръжен до зъби, и да очистя половин дузина копелета, като почна с оня гноен цирей Фумеро.

— Фермин, нека да запазим спокойствие. Строго ви забранявам да предприемате каквото и да било.

— Както кажете, господин Семпере.

— А Пепита как приема положението?

— С възхитително присъствие на духа. Съседките са я упоили с порядъчно количество бренди и когато я видях, вече се беше отпуснала в несвяст на канапето, където хъркаше като глиган и изпускаше такива пръдни, които направо пробиваха дупки в тапицерията.

— Непоправим образ. Фермин, ще ви помоля да останете днес в книжарницата, защото аз ще се отбия да видя дон Федерико, а по-късно имам уговорка с Барсело. Даниел също има да свърши една работа.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да видя как Фермин и баща ми си разменят съучастнически погледи.

— Хубава двойка сватовници, няма що — рекох.

Все още ми се смееха, когато излязох навън, мятайки мълнии.



Студен, режещ бриз метеше улиците и сееше по пътя си ивици мъгла. Стоманеното слънце изтръгваше медни отблясъци от покривите и камбанариите на готическия квартал. До срещата ми с Беа в двора на университета оставаха още няколко часа, затова реших да си опитам късмета, като посетя Нурия Монфорт. Надявах се, че тя все още живее на адреса, който баща й ми бе дал преди известно време.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века