Сянката на вятъра

— Слизам на улицата, за да чета, понеже в апартамента няма почти никаква светлина — рече тя. — Съпругът ми обеща да ми подари настолна лампа, когато се върне у дома.

— Той заминал ли е?

— Микел е в затвора.

— Извинете, не знаех…

— Няма откъде да знаете. Не се срамувам да ви го кажа, защото мъжът ми не е престъпник. Последния път го задържаха, задето печаташе позиви за синдиката на металурзите. Оттогава минаха две години. Съседите мислят, че е заминал за Америка. Баща ми също не знае и не бих искала да научи.

— Не се безпокойте, няма да го научи от мен — казах.

Обгърна ни напрегнато мълчание; предположих, че тя вижда у мен шпионин, изпратен от Исаак.

— Сигурно ви е трудно да се грижите сама за къщата — глупаво изтърсих аз, колкото да запълня празнотата.

— Не е лесно. С преводите изкарвам, каквото мога, но със съпруг в затвора парите не стигат за нищо. Адвокатите ми изпиха кръвта и съм затънала в дългове до шия. Трудът на преводача е почти толкова зле платен, както и писателският.

Гледаше ме, сякаш очакваше някакъв отговор. Аз само се усмихнах кротко.

— Книги ли превеждате?

— Вече не. Напоследък почнах да превеждам формуляри, договори и митнически документи, защото се плащат много по-добре. За превод на литература се плаща оскъдно, макар и малко повече, отколкото ако си автор на такава. Домсъветът вече на няколко пъти се опита да ме изхвърли. Най-малкият проблем е, че изоставам с плащанията на разходите по поддръжка на сградата. Представете си само — жена, която говори чужди езици и носи панталони… Не един и двама ме обвиняват, че домът ми всъщност е таен бардак. То де да беше така…

Надявах се, че полумракът ще скрие изчервяването ми.

— Извинете. Не зная защо ви разказвам всичко това. Карам ви да се чувствате неудобно.

— Вината е моя, нали аз ви попитах.

Тя нервно се засмя. Тази жена излъчваше такава самота, която сякаш ме изгаряше.

— Приличате ми малко на Жулиан — рече тя изведнъж. — По погледа, по жестовете. И той правеше като вас. Гледа те, без да каже дума, и не можеш да го разбереш какво си мисли, та без да се усетиш, дрънкаш като глупак разни неща, които е по-добре да се премълчат… Мога ли да ви предложа нещо? Кафе с мляко?

— Няма нужда, благодаря. Не искам да ви притеснявам.

— Не ме притеснявате. Тъкмо щях да сваря и за себе си.

Нещо ми подсказа, че чашата кафе с мляко бе единственият й обед. Отново отклоних поканата й и я видях да се оттегля в един ъгъл на трапезарията, където имаше малка електрическа печка.

— Разположете се удобно — рече тя, обърната с гръб към мен.

Огледах се наоколо и се почудих как би могло да стане това. Кабинетът на Нурия Монфорт се състоеше от едно писалище, което заемаше ъгъла близо до балкона, пишеща машина „Ъндъруд“ с газена лампа до нея и лавица, претъпкана с речници и наръчници. Нямаше семейни снимки, но стената край писалището бе покрита с пощенски картички; всичките изобразяваха един мост, който си спомнях, че съм виждал някъде, но не можех да определя точно къде, може би в Париж или Рим. Под това стенно изложение от бюрото лъхаше почти натрапчива чистота и ред. Моливите бяха подострени и идеално подредени. Книжата и папките бяха строени в три симетрични редици. Когато се обърнах, осъзнах, че Нурия Монфорт ме наблюдава от прага на коридора. Гледаше ме мълчаливо, така, както човек гледа непознатите на улицата или в метрото. Запали цигара и остана на мястото си с лице, забулено от спирали синкав дим. Помислих си, че Нурия Монфорт против волята си излъчва нещо от чара на фаталните жени — същите, които поразяваха Фермин, когато изплуваха сред мъглите на някоя берлинска гара, обгърнати от ореол невъзможно ярка светлина; онзи тип жени, които сякаш се отегчаваха от собствената си красота.

— Няма много за разказване — започна тя. — Запознах се с Жулиан преди повече от двайсет години в Париж. По онова време работех за издателство „Кабестани“. Господин Кабестани бе закупил правата на неговите романи за жълти стотинки. Отначало работех в административния отдел на издателството, но когато господин Кабестани научи, че говоря френски, италиански и малко немски, ми възложи работата по закупуване на права и ме направи своя лична секретарка. Една от задачите ми бе да поддържам кореспонденцията с чуждестранните автори и издатели, с които нашата фирма имаше делови отношения, и именно така влязох във връзка с Жулиан Каракс.

— Баща ви ми каза, че сте били добри приятели.

— Баща ми навярно ви е казал, че сме имали авантюра или нещо от този род. Така е, нали? Според него аз търча след всичко, което носи панталони, сякаш съм разгонена кучка.

Откровеността и безцеремонните маниери на тази жена ме накараха да загубя ума и дума. Много време ми бе нужно, за да скалъпя приемлив отговор. Дотогава Нурия Монфорт се усмихваше на себе си и клатеше глава.