Сянката на вятъра

— Подозирам нещо, но не съм сигурна. През март 1936 г. — спомням си месеца, защото тогава тъкмо подготвяхме изданието на „Сянката на вятъра“ — някой се обади в издателството да пита за адреса на Жулиан. Каза, че му бил стар приятел и искал да го посети в Париж. Да му устрои изненада. Свързаха го с мен и аз му казах, че не съм упълномощена да давам такава информация.

— Той каза ли си името?

— Някой си Хорхе.

— Хорхе Алдая?

— Възможно е. Жулиан ми го бе споменавал неведнъж. Струва ми се, че бяха учили заедно в училището „Сан Габриел“ и Жулиан понякога говореше за него, сякаш е бил най-добрият му приятел.

— Знаехте ли, че Хорхе Алдая е бил брат на Пенелопе?

Нурия Монфорт се намръщи. Изглеждаше объркана.

— Дадохте ли на Алдая адреса на Жулиан в Париж? — попитах аз.

— Не. Имах някакво лошо предчувствие.

— А той как реагира?

— Присмя ми се, каза, че щял да го научи по някакъв друг начин, и затвори слушалката.

Нещо като че ли я глождеше. Започнах да подозирам накъде ще отиде разговорът ни.

— Все пак отново получихте вести от него, нали?

Тя кимна нервно.

— Както тъкмо ви разправях, малко след изчезването на Жулиан онзи човек се появи в издателство „Кабестани“. По това време господин Кабестани вече не бе в състояние да работи и най-големият му син се бе нагърбил с фирмата. Посетителят, Лаин Кубер, предложи да закупи цялата останала наличност от романите на Жулиан. Помислих си, че навярно става дума за някаква безвкусна шега. Лаин Кубер беше персонаж от „Сянката на вятъра“.

— Дяволът.

Нурия Монфорт кимна.

— Вие всъщност успяхте ли да видите този Лаин Кубер?

Тя поклати глава и запали третата си цигара.

— Не. Чух обаче част от разговора му със сина в кабинета на господин Кабестани.

Изречението някак остана да виси във въздуха, сякаш тя се боеше да го завърши или не знаеше точно как да го направи. Цигарата трепереше между пръстите й.

— Неговият глас — рече тя. — Това бе гласът на човека, който се обади по телефона и се представи като Хорхе Алдая. Синът на Кабестани, нагъл глупак, се опита да му измъкне по-голяма сума. Така нареченият Кубер каза, че трябва да обмисли офертата. Същата нощ складът на издателството в Пуебло Нуево бе подпален и книгите на Жулиан изгоряха с него.

— С изключение на онези, които вие сте спасили и сте скрили в Гробището на забравените книги.

— Точно така.

— Имате ли някаква идея защо някой би искал да изгори всички книги на Жулиан Каракс?

— Защо изобщо се горят книги? От глупост, от невежество, от омраза… един Господ знае.

— И все пак какво мислите вие? — настоях аз.

— Жулиан живееше в книгите си. Трупът, озовал се в моргата, бе само една част от него. Душата му е в неговите истории. Веднъж го попитах от кого черпи вдъхновение, за да създава героите си, и той ми отговори: от никого. Всичките му герои представлявали самия него.

— Значи ако някой е искал да го унищожи, би трябвало да унищожи тези истории и тези герои, нали така?

На лицето й отново се появи обезсърчената усмивка — израз на поражение и умора.

— Напомняте ми Жулиан — рече тя. — Преди да изгуби вярата си.

— Вярата си в какво?

— Във всичко.

Приближи се в сумрака и улови ръката ми. Мълчаливо помилва дланта ми, сякаш искаше да разчете линиите на кожата ми. Ръката ми се разтрепери от докосването й. Улових се, че мислено проследявам контурите на тялото й под старите, взети назаем дрехи. Желаех да я докосна, да усетя пулса, който пламтеше под кожата й. Погледите ни се бяха срещнали и аз чувствах с абсолютна сигурност, че тя знае какво си мисля. Усещах, че е по-самотна от когато и да било. Вдигнах очи и срещнах нейния спокоен, открит поглед.

— Жулиан умря сам, убеден, че никой няма да си спомни за него или за книгите му и че животът му е бил без значение — рече тя. — Щеше да му е приятно да знае, че някой е пожелал да го опази жив, че го е помнел. Често казваше, че съществуваме само докато някой си спомня за нас.

Обзе ме почти болезнено желание да целуна тази жена, страст, каквато не бях изпитвал дотогава, дори когато извиквах в мислите си призрака на Клара Барсело. Тя отгатна това по погледа ми.

— Късно е, Даниел, май е време да си вървите — промълви.

Част от мен желаеше да остане, да се изгуби в странната интимност на полумрака с тази непозната и да я слуша как разправя, че моите жестове и мълчания й напомнят за Жулиан Каракс.

— Да — смотолевих аз.

Тя кимна безмълвно и ме изпрати до прага. Коридорът ми се видя безкраен. Сетне ми отвори вратата и излезе на площадката.

— Ако видите баща ми, кажете му, че съм добре. Излъжете го.

Сбогувах се полугласно, като й благодарих за отделеното време и вежливо протегнах ръка. Нурия Монфорт пренебрегна този формален жест. Тя сложи ръце на раменете ми, наведе се и ме целуна по бузата. Гледахме се мълчаливо и този път се осмелих да потърся устните й, почти разтреперан. Стори ми се, че те леко се разтвориха и че пръстите й потърсиха лицето ми. В последния момент Нурия Монфорт се отдръпна и сведе очи.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите, Даниел — прошепна тя.