Сянката на вятъра

Пресуших погледната си глътка кафе и няколко мига я гледах мълчаливо. Мислех си как силно желая да се изгубя в тези изплъзващи се очи, някак прозрачни и празни. Мислех си за самотата, която щеше да ме връхлети тази нощ след раздялата с нея, щом изчерпех всичките си трикове и истории, с които бих могъл да я задържа по-дълго. Мислех си колко малко мога да й предложа и колко много искам да получа от нея.

— Направо чувам как мозъкът ти щрака, Даниел — рече тя. — Какво кроиш?

Подхванах разказа си от онова далечно утро, когато се събудих, без да мога да си спомня лицето на майка ми, и спрях чак когато в паметта ми изплува светът от сенки, който бях доловил по-рано през деня в дома на Нурия Монфорт. Беа ме слушаше безмълвно, с едно внимание, което не издаваше никакви преценки и догадки. Разказах й за първото си посещение в Гробището на забравените книги и за нощта, в която четох „Сянката на вятъра“ до зори. Разказах й за срещата си с човека без лице и за писмото, подписано от Пенелопе Алдая, което винаги носех със себе си, без сам да зная защо. Говорих и за това, че никога не ми се бе удало да целуна Клара Барсело, нито която и да е; споменах и как ръцете ми се разтрепериха, когато почувствах допира от устните на Нурия Монфорт до кожата ми едва преди няколко часа. Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

— Не казвай нищо — промълви Беа. — Просто ме заведи на това място.

Вече беше непрогледна нощ, когато спряхме пред портата на Гробището на забравените книги в сенките на улица „Арко дел Театро“. Хванах мандалото във форма на дяволче и потропах три пъти. Подухваше студен вятър, напоен с мирис на въглища. Чакахме, подслонени под арката на входа. Срещнах очите на Беа, едва на сантиметри от моите. Тя се усмихваше. Скоро чухме леки стъпки, които се приближаваха към портата, и до нас достигна умореният глас на пазача.

— Кой е там? — попита Исаак.

— Даниел Семпере, Исаак.

Стори ми се, че го чух да ругае под нос. Последваха хилядите скърцания и стонове на кафкианската система от ключалки. Накрая вратата се открехна мъничко, разкривайки орловото лице на Исаак Монфорт, озарено от един светилник. Щом ме видя, пазачът въздъхна и подбели очи.

— Ама и аз защо ли питам — рече той. — Кой друг би могъл да бъде в тоя час?

Исаак бе облечен с нещо, което ми се видя като странна смесица от халат, бурнус и шинел от руската армия. Меките пантофи идеално си пасваха с карираната вълнена шапка с пискюл.

— Надявам се, че не съм ви измъкнал от леглото — рекох аз.

— Съвсем не. Тъкмо бях започнал да си казвам молитвичките…

Той изгледа Беа така, сякаш току-що бе зърнал връзка запалени пръчки динамит до нозете си.

— За ваше добро се надявам, че това не е, каквото изглежда — рече той заплашително.

— Исаак, това е моята приятелка Беатрис и с ваше разрешение бих искал да й покажа това място. Не се безпокойте, може да й се има пълно доверие.

— Семпере, виждал съм пеленачета, по-разумни от вас.

— Ще ви отнемем само минутка.

Сразен, Исаак изсумтя и огледа Беа внимателно като подозрителен полицай.

— Известно ли ви е, че се движите в компанията на един имбецил? — попита той.

Бей се усмихна вежливо.

— Започнах вече да свиквам с тази мисъл.

— Божествена невинност! Знаете ли правилата?

Беа кимна. Исаак промърмори нещо под нос и ни пусна да влезем, оглеждайки старателно, както винаги, уличните сенки.

— Посетих дъщеря ви Нурия — небрежно споменах аз. — Добре е. Затрупана е от работа, но иначе е добре. Изпраща ви много поздрави.

— Да, а също и отровни стрели. Хич не ви бива в лъжите, Семпере. Все пак оценявам усилието ви. Хайде, влизайте.

Щом веднъж се озовахме вътре, Исаак ми връчи светилника и отново се зае с ключалките, без да ни обръща повече внимание.

— Когато приключите, знаете къде да ме намерите.

Под мантията на мрака едва различавахме призрачните очертания на лабиринта от книги. Светилникът хвърляше пред краката ни мехур от мъглява светлина. Поразена, Беа се спря на прага на лабиринта. Усмихнах се, съзирайки на лицето й същото изражение, което баща ми навярно бе видял на моето лице преди много години. Навлязохме в криволичещите тунели и галерии; те скърцаха под стъпките ни. Знаците, които бях оставил при последния си набег, още си бяха там.

— Ела, искам да ти покажа нещо — рекох аз.