Сянката на вятъра

— За да съм достоен за нея. Това няма да го разберете сега, защото сте млад. С времето обаче ще видите, че понякога от значение е не какво дава човек, а от какво се отказва. С Бернарда разговаряхме дълго. Тя си е майчица по душа, нали си я знаете. Не го казва, но според мен най-голямото щастие, което би могла да изпита в тоя живот, е да стане майка. А за мен тази жена е по-сладка от праскова в захарен сироп. Достатъчно е да ви кажа, че заради нея съм способен да вляза в църква след трийсет и две години клерикално въздържание и да рецитирам псалмите на св. Серафим или там каквото е нужно.

— Не се ли изхвърляте малко, Фермин? Та вие едва я познавате…

— Чуйте, Даниел, на моите години човек или вижда нещата съвършено ясно, или съвсем се е прецакал. Три-четири неща има на тоя свят, заради които си струва да се живее; останалото е боклук. Много глупости съм вършил и сега вече зная, че единственото, което искам, е да направя Бернарда щастлива и някой ден да умра в ръцете й. Виждате ли, искам пак да стана порядъчен човек. Не заради мен — на мен уважението на тоя маймунски хор, който наричаме човечество, ми е през оная работа — а заради нея. Защото Бернарда вярва в тия работи — в сапунените сериали по радиото, в свещениците, в порядъчността и в Девата от Лурд. Тя си е такава и аз я обичам каквато е, обичам всяко от ония косъмчета, дето й никнат по брадичката. И затова ми се ще да бъда някой, с когото тя би могла да се гордее. Искам да си мисли: ех, какъв страхотен мъжага е моят Фермин, също като Кари Грант, Хемингуей или Манолете51.

Скръстих ръце, преценявайки ситуацията.

— Говорихте ли вече с нея? За тая работа с детето?

— Не, за Бога. За какъв ме вземате? Да не мислите, че ходя по света и разправям на жените, че искам да им направя бебе? И не че не ми се ще; ето, на тая глупачка Мерседитас още сегичка бих могъл да й направя тризнаци и да се чувствам на седмото небе, ама…

— Казахте ли на Бернарда, че искате да създадете семейство?

— Тия неща не е нужно да се казват, Даниел. Те се изписват на лицето.

Кимнах.

— Ами тогава, ако мнението ми е от значение, сигурен съм, че ще бъдете страхотен баща и съпруг. И тъкмо защото не вярвате в тия работи, никога няма да се отнасяте формално към тях.

Лицето му се разтопи от щастие.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— Камък ми свалихте от сърцето. Само като си спомня моя баща и като си помисля, че бих могъл да бъда за някого това, което той бе за мен, ми се приисква да се стерилизирам.

— Хич не се тревожете, Фермин. Пък и медицината едва ли разполага с метод, който би могъл да сломи вашата осеменителна мощ.

— И това е вярно — отсъди той. — Хайде, отивайте да почивате, не искам да ви задържам повече.

— Не ме задържате, Фермин. Имам чувството, че тази нощ изобщо няма да мигна.

— Сладка болка… Впрочем, помните ли онази пощенска кутия, която ми бяхте споменали?

— Успяхте ли да откриете нещо?

— Нали ви казах да оставите тая работа на мен. Днес следобед отидох до пощата и размених няколко думи с един стар познат, който работи там. П.к. 2321 е регистрирана на името на някой си Хосе Мария Рекехо, адвокат с кантора на улица „Леон XIII“. Позволих си да проверя адреса и никак не се изненадах от откритието, че не съществува, макар че това сигурно вече го знаете. Някой обаче от години събира кореспонденцията, адресирана до тази пощенска кутия. Знам това, защото някои от пратките пристигат от една брокерска къща препоръчани и за да ги вземе човек, трябва да подпише малка разписка и да представи лична карта.

— И кой е този човек? Някой от служителите на адвокат Рекехо? — попитах аз.

— Чак дотам не можах да разуча, но се съмнявам. Или се заблуждавам дълбоко, или въпросният Рекехо обитава същата плоскост на битието, където се намира и Девата от Фатима. Мога да ви кажа само името на човека, който прибира пощата: Нурия Монфорт.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Нурия Монфорт? Сигурен ли сте, Фермин?

— Лично видях някои от разписките. На всички бяха отбелязани името и номерът на личната карта. Изражението ви на страдащ от морска болест ме кара да мисля, че това разкритие ви изненадва.

— И то не малко.

— А мога ли да попитам коя е въпросната Нурия Монфорт? Служителят, с когото разговарях, каза, че отлично си я спомня, защото отишла да прибере писмата преди две седмици и, според неговото безпристрастно мнение, била по-хубава от Венера Милоска и с по-стегнат бюст. Доверявам се на преценката му, защото преди войната беше преподавател по естетика, но понеже е и далечен братовчед на Ларго Кабальеро52, сега, естествено, работата му е да ближе марки от една песета…

— Днес бях с тази жена, в дома й — промълвих аз.

Фермин ме изгледа смаян.

— С Нурия Монфорт? Започвам да мисля, че съм се заблуждавал относно вас, Даниел. Та вие сте станали същински развратник.

— Не е каквото си мислите, Фермин.

— Е, вие губите от тая работа. Аз на вашите години бях като „Ел Молино“53 — изпълнения от сутрин до вечер.