Сянката на вятъра

Вгледах се в този мършав, костелив човечец с жълтеникаво лице, почти изцяло заето от огромния нос, и си дадох сметка, че той полека се превръщаше в най-добрия ми приятел.

— Мога ли да ви разкажа нещо, Фермин? Нещо, което от доста време ми се върти в главата.

— То се знае. Каквото и да е. Особено ако е непристойно и свързано с онова девойче.

За втори път през тази нощ се заех да разкажа историята на Жулиан Каракс и загадката на неговата смърт. Фермин ме слушаше извънредно внимателно, като си нахвърляше бележки в една тетрадка и от време на време ме прекъсваше, за да уточни някой детайл, чиято връзка с общата картина ми убягваше. Докато се слушах сам, осъзнавах с нарастваща яснота колко бели петна имаше в тази история. Неведнъж умът ми сякаш се изпразваше и мислите ми се объркваха, докато се мъчех да проумея защо ме бе излъгала Нурия Монфорт. Какво означаваше фактът, че именно тя години наред бе прибирала кореспонденцията, адресирана до кантора на несъществуващи адвокати, които уж отговаряли за апартамента на семейство Фортуни-Каракс на Ронда де Сан Антонио? Неусетно бях изрекъл съмненията си на глас.

— Засега няма как да разберем защо ви е излъгала тази жена — рече Фермин. — Но смело можем да предположим, че ако ви е излъгала в едно отношение, би могла да го стори — и навярно го е сторила — в много други.

Въздъхнах, напълно объркан.

— Какво предлагате, Фермин?

Фермин Ромеро де Торес въздъхна с дълбоко философско изражение.

— Ще ви кажа какво можем да направим. Тази неделя, ако ви е удобно, ще се отбием небрежно, уж между другото, в училище „Сан Габриел“ и ще поразпитаме за корените на приятелството между тоя Каракс и другото хлапе, богаташчето…

— Алдая.

— Ще видите, че аз към свещениците имам подход, ако ще да е само заради това, че изглеждам като разпътен монах. Малко ласкателства и в кърпа са ми вързани.

— Сигурен ли сте?

— И таз добра! Гарантирам ви, че ще се разпеят като Хора на момчетата от Монсерат.

23

Прекарах съботата в транс, закотвен зад тезгяха на книжарницата с надеждата да видя как Беа влиза през вратата като по чудо. При всяко иззвъняване на телефона се втурвах да вдигна слушалката, изтръгвайки я от ръцете на баща ми или на Фермин. Към средата на следобеда, след около двайсет обаждания от клиенти и никакви вести от Беа, започнах да приемам, че светът и моето жалко съществуване отиват към своя край. Баща ми бе отишъл да оцени една колекция в Сан Хервасио и Фермин се възползва от ситуацията, за да ми изнесе поредната си поучителна лекция за мистериите на любовната интрига.

— Успокойте се или ще получите камъни в жлъчката — посъветва ме Фермин. — Ухажването е също като тангото: абсурдна работа и чисто декоративни елементи. Но понеже вие сте мъжът, вие трябва да поемете инициативата.

Положението вече изглеждаше доста мрачно.

— Инициативата? Кой, аз да я поема?

— Какво искате? Човек трябва да плати някаква цена за умението да пикае прав.

— Но Беа ми даде да разбера, че тя ще ми се обади.

— Ама вие наистина нищо не знаете за жените, Даниел. Залагам коледния си подарък, че това пиленце сега си седи вкъщи и гледа печално през прозореца като Дамата с камелиите, в очакване да я измъкнете от лапите на оня идиот, баща й, за да я вкарате в една неудържима спирала от похот и грях.

— Сигурен ли сте?

— Че то това си е чиста наука.

— Ами ако е решила, че повече не иска да ме вижда?

— Вижте, Даниел, жените — с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас — са по-умни от нас, или поне по-честно признават пред себе си какво искат и какво — не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, непонятен лабиринт. Ако й дадете време да размисли, изгубен сте. Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя.

Фермин тъкмо се канеше да ми опише детайлно особеностите и техниките на изкуството на прелъстяването, когато камбанката на вратата звънна и моят приятел Томас Агилар влезе в книжарницата. Сърцето ми се преобърна. Провидението ми отказваше Беа, но затова пък ми изпращаше брат й. Злокобен вестител, помислих си. Томас имаше мрачно изражение и излъчваше известно униние.

— Какъв погребален вид имате, дон Томас — отбеляза Фермин. — Надявам се, че ще пийнете поне едно кафенце?

— Не бих отказал — отвърна Томас с обичайната си сдържаност.

Фермин му поднесе една чаша от микстурата, която държеше в термоса си и която излъчваше подозрителна миризма на шери.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

Томас сви рамене.

— Нищо ново. Баща ми са го хванали дяволите и предпочетох да изляза да подишам малко чист въздух.

Преглътнах с мъка.

— Защо така?

— Иди го разбери. Снощи сестра ми Беа се прибра по никое време. Баща ми я чакаше буден и малко разлютен, както винаги. Тя отказа да обясни откъде идва и с кого е била и той изпадна в бяс. До четири часа сутринта й крещя, нарече я уличница и какво ли не, закле се да я прати в манастир; накрая се зарече, че ако някога се върне бременна, ще я изхвърли с ритници на шибаната улица.