Сянката на вятъра

Почаках, докато Беа влезе в сградата, сетне побързах да си тръгна, като поглеждах назад на всяка крачка. Бавно ме обзе абсурдната увереност, че всичко е възможно; струваше ми се, че даже безлюдните улици и враждебният вятър носят полъх на надежда. Когато стигнах до Пласа де Каталуня, забелязах ято гълъби, които се бяха струпали в самия център на площада и го покриваха като безшумно люлееща се мантия от бели пера. Мислех да ги заобиколя, но точно тогава забелязах, че вместо да отлети, ятото се отдръпва, за да ми направи път. Тръгнах полека напред, наблюдавайки как редиците на гълъбите се разделят пред мен и пак се затварят зад гърба ми. Когато стигнах до средата на площада, чух звъна на камбаните на катедралата, които отброяваха полунощ. Поспрях за миг, закотвен сред океан от сребристи птици, и си помислих, че това бе най-странният и чудесен ден в живота ми.

22

В книжарницата още светеше, когато пресякох улицата пред витрината й. Мина ми през ум, че навярно баща ми е останал до късно, за да влезе в крак с кореспонденцията си, или пък си е търсел друго оправдание да ме чака буден и да изкопчи сведения за срещата ми с Беа. Зърнах един силует, който трупаше книги на купчина, и познах сухия и нервен профил на Фермин, потънал в дълбока концентрация. Почуках на стъклото с кокалчетата на пръстите си. Фермин надникна навън, приятно изненадан, и ми направи знак да вляза през задната врата.

— Още ли работите, Фермин? Вече е ужасно късно.

— Всъщност просто убивах времето, докато стане мой ред да отида при бедния дон Федерико. Наглеждаме го на смени с Елой, оня от оптиката. Така или иначе не спя много. Два-три часа в най-добрия случай. Ама и вие не оставате по-назад, Даниел. Вече минава полунощ, от което заключавам, че срещата ви с младата дама е имала бляскав успех.

Свих рамене.

— И аз не знам, честно казано — признах.

— Пуснахте ли й ръка?

— Не.

— Добър знак. Никога не се доверявайте на момичета, които веднага се оставят да ги опипват. Но още по-малко пък на онези, които имат нужда от свещеник, за да им даде одобрението си. Доброто филе, ако простите това плътско сравнение, не е нито препечено, нито сурово. Ако ви падне сгоден случай, възползвайте се, то се знае, не бъдете прекалено скромен. Ала ако търсите нещо сериозно, като моята връзка с Бернарда, помнете това златно правило.

— Сериозни ли са нещата при вас?

— Повече от сериозни. Духовни. Ами това девойче Беатрис? Веднага се вижда, че е момиче за милиони, но тук въпросът е: дали е от тези, дето те карат да се влюбиш, или от тези, дето само предизвикват трепет във вътрешностите?

— Нямам ни най-малка представа — отвърнах. — И двете, бих казал.

— Вижте, Даниел, тая работа е като стомашното неразположение. Усещате ли нещо тук горе, в стомаха, сякаш сте глътнали тухла? Или по-скоро едно общо затопляне, като че имате треска?

— Прилича по-скоро на това с тухлата — рекох аз, макар че не отхвърлях изцяло и треската.

— Значи работата е сериозна. Бог да ни е на помощ! Хайде, седнете и ще ви направя липов чай.

Седнахме край масата в задната стая, заобиколени от тишина и книги. Градът бе заспал и книжарницата напомняше кораб, който дрейфуваше в океан от покой и сенки. Фермин ми подаде една димяща чаша и ми се усмихна донякъде смутено. Явно някаква мисъл го глождеше.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Даниел?

— Разбира се.

— Моля ви да ми отговорите напълно искрено — рече той пресипнало. — Мислите ли, че някога бих могъл да бъда баща?

Навярно отгатна обърканото ми изражение и побърза да добави:

— Нямам предвид биологичен баща — ако и да изглеждам малко хилав, по Божия милост провидението ме е дарило с мъжка сила и мощ на бик. Говоря за друг тип баща. Добър баща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Добър баща?

— Да. Като вашия. Човек с ум, сърце и душа. Човек, който умее да изслушва, да насочва и да уважава едно дете, а не само да удави собствените си недостатъци в него. Някой, когото едно дете не само да обича поради това, че му е баща, но и комуто да се възхищава като личност. Някой, комуто то би пожелало да прилича.

— Защо ме питате това, Фермин? Мислех, че не вярвате в брака и семейството. Хомотът и всичко останало, не помните ли?

Фермин кимна.

— Вижте, това е работа за аматьори. Бракът и семейството са онова, в което ние ги превръщаме. Иначе са просто развъдник на лицемерието. Боклук и празни приказки. Но ако има истинска любов, такава, за която човек не дърдори наляво и надясно, такава, която се чувства и изживява…

— Фермин, вие май сте станали нов човек.

— Така е. Бернарда ме накара да пожелая да стана по-добър, отколкото съм.

— Но защо?