Сянката на вятъра

Неведнъж изгубвах собствената си следа и трябваше да се връщаме обратно в търсене на последния знак. Беа ме гледаше със смесица от тревога и възхита. Вътрешният ми компас ми подсказваше, че пътят ни се е изгубил във възел от спирали, които бавно се изкачваха към самите недра на лабиринта, Най-сетне успях да проследя повторно стъпките си в гъсталака от коридори и тунели, докато навлязох в тесен проход, който напомняше пътечка, простираща се към непрогледния мрак. Коленичих до последната лавица и потърсих стария си приятел, скрит зад редицата томове, погребани под слой прах, който блестеше като скреж на сиянието от светилника. Взех книгата и я подадох на Беа.

— Представям ти Жулиан Каракс.

— „Сянката на вятъра“ — прочете Беа, галейки избледнелите букви на корицата. — Мога ли да я взема с мен?

— Можеш да вземеш коя да е книга, само не и тази.

— Но това не е справедливо. След всичко, което ми разказа, тъкмо нея искам.

— Някой ден, може би. Но не и днес.

Взех книгата от ръцете й и пак я пъхнах в скривалището й.

— Ще се върна тук без теб и ще си я взема, без да разбереш — шеговито рече тя.

— И хиляда години няма да ти стигнат, за да я намериш.

— Така си мислиш ти. Нали видях знаците ти; все пак и аз зная историята за Минотавъра.

— Исаак няма да те пусне да влезеш.

— Лъжеш се. Аз му се нравя повече от теб.

— Откъде знаеш?

— Мога да чета по очите на хората.

Против волята си, повярвах и отвърнах поглед.

— Избери си която щеш друга книга. Ето, тази тук изглежда обещаваща. „Кастилската свиня, това непознато животно: В търсене на корените на иберийската сланина“, от Анселмо Торкемада. От тази книга със сигурност са се продали повече бройки, отколкото от кой да е роман на Жулиан Каракс. Всяка част от свинята може да влезе в употреба.

— Повече ме тегли към онази там.

— „Тес от рода д’Ърбървил“ в оригинал. Дръзваш ли да четеш Томас Харди на английски?

Тя ме погледна изкосо.

— Готово, вече е твоя!

— Ама не виждаш ли? Тя сякаш ме е чакала. Сякаш е била скрита тук заради мен, още отпреди да се родя.

Изгледах я удивен. Усмивката на Беа леко посърна.

— Какво толкова казах?

Тогава, без да се замисля, едва докосвайки устните й, я целунах.

Наближаваше полунощ, когато стигнахме до входната врата на дома на Беа. Бяхме изминали почти целия път в мълчание, без да се осмелим да облечем мислите си в думи. Вървяхме леко раздалечени; всеки се криеше от другия. Беа крачеше много изправена, стиснала своята „Тес“ под мишница, а аз я следвах на крачка разстояние, все още усещайки нейния вкус по устните си. Не можех да избия от главата си косия поглед, който ми хвърли Исаак, когато си тръгнахме от Гробището на забравените книги. Добре познавах този поглед; хиляди пъти го бях виждал у баща ми — поглед, който ме питаше дали имам поне смътна представа какво върша. Бях прекарал последните часове в друг свят, в една вселена от докосвания и погледи, които не разбирах и които поглъщаха и разум, и свян. Сега, на връщане в онази реалност, която винаги дебнеше в сенките на новия квартал, цялата магия се разсея и ми останаха само едно мъчително желание и безименна тревога. И все пак бе достатъчно само да погледна Беа, за да разбера, че моите опасения са просто лек ветрец в сравнение с бурята, която бушуваше у нея. Един сладкогласен нощен пазач полека вървеше към нас, тананикайки болеро под акомпанимента на звучното подрънкване на връзката си ключове.

— Може би предпочиташ да не се виждаме повече — подхвърлих аз без особено убеждение.

— Не зная, Даниел. Нищо не зная. Ти това ли искаш?

— Не, разбира се, че не. А ти?

Беа сви рамене с вяла усмивка.

— Как мислиш? — попита тя. — Одеве те излъгах, знаеш ли? Когато бяхме в двора.

— За кое?

— За това, че не съм искала да те видя днес.

Пазачът висеше край нас с лукава усмивчица, очевидно безразличен към моите първи прощални шепоти край входна врата. За човек като него, обръгнал на такива неща, цялата сцена навярно изглеждаше банална и до болка позната.

— Не се тревожете за мен, аз не бързам — рече той. — Ще изпуша една цигарка на ъгъла, вие само ми дайте знак.

Почаках, докато пазачът се отдалечи.

— Кога ще те видя пак?

— Не зная, Даниел.

— Утре?

— Моля те, Даниел. Не зная.

Кимнах. Беа погали лицето ми.

— Сега ще е най-добре да си вървиш.

— Поне знаеш къде да ме намериш, нали?

Тя кимна.

— Ще чакам.

— Аз също.

Тръгнах си, без да откъсвам очи от нея. Нощният пазач, опитен в подобни ситуации, вече се приближаваше, за да й отвори вратата.

— Безсрамник такъв — прошепна ми той не без известно възхищение, докато минаваше край мен. — Какво парче!