Стори ми се, че ще се разплаче, но преди да смогна да кажа нещо, затвори вратата. Останах на площадката; неподвижен, усещах присъствието й от другата страна и се питах какво ли е станало вътре. Отсреща шпионката на вратата на съседката примигваше. Махнах й с ръка за поздрав и се спуснах по стълбите. Когато излязох на улицата, дълбоко в душата си все още усещах лицето, гласа и уханието на Нурия Монфорт. Носех със себе си допира на устните й и диханието й върху кожата си, докато вървях из улиците, пълни с безлични хора, наизлезли от кантори и магазини. Когато излязох на улица „Кануда“, ме връхлетя един леден вятър, който проряза околната глъч. Приветствах с благодарност студения въздух по лицето си и поех към университета. Пресякох Рамблас, проправих си път към улица „Талерс“ и се изгубих в нейния тесен каньон от сенки, ала все още се чувствах впримчен в онази тъмна трапезария, в която сега си представях как Нурия Монфорт седи сама в здрача и безмълвно подрежда своите моливи, папки и спомени — с очи, отровени от сълзи.
21
Здрачът се спусна почти крадешком, със студен бриз и мантия от пурпурна светлина, която се плъзгаше между пролуките на улиците. Ускорих крачка и двайсет минути по-късно фасадата на университета изплува пред мен като кораб с цвят на охра, закотвен в нощта. В своята будка портиерът на Факултета по литература четеше словата на най-влиятелните за момента испански журналисти във вечерното издание на „Спортен свят“. В сградата като че ли не бяха останали почти никакви студенти. Ехото от собствените ми стъпки ме следваше по коридорите и галериите, които водеха към вътрешния двор, където сиянието на две жълтеникави лампи едва разсейваше полумрака. Изведнъж ми хрумна, че Беа ми е скроила номер и ме е извикала на среща в този неподходящ час като един вид отмъщение за моята самомнителност. Листата на портокаловите дървета в двора проблясваха като сребърни сълзи, а ромоленето на фонтана се прокрадваше между арките. Погледът ми внимателно претърси двора със смесица от разочарование и — може би — някакво страхливо чувство на облекчение. Тя беше там. Силуетът й се очертаваше на една от пейките пред фонтана; седеше с поглед, зареян нагоре към сводовете на двора. Спрях се край входа, за да я погледам, и за миг ми се стори, че виждам у нея отражението на Нурия Монфорт, която сякаш сънуваше наяве, седнала на своята пейка на площада. Забелязах, че не носи нито папката, нито учебниците си и ми мина през ум, че може би не е имала часове този следобед. По всяка вероятност бе дошла просто за да се види с мен. Преглътнах с мъка и влязох в двора. Шумът от стъпките ми по плочите ме издаде и Беа отправи поглед към мен с усмивка, която изразяваше изненада, сякаш присъствието ми на това място бе някакво случайно съвпадение.
— Мислех си, че няма да дойдеш — рече тя.
— И аз мислех същото — отвърнах.
Тя остана да седи така, с много изправен гръб, плътно прибрани колене и отпуснати в скута ръце. Запитах се как е възможно да чувстваш някого толкова далечен и в същото време да си способен да разчетеш всяка гънчица на устните му.
— Дойдох, защото искам да ти докажа, че си сгрешил за онова, което ми каза оня ден, Даниел. Възнамерявам да се омъжа за Пабло и каквото и да ми покажеш тази нощ, ще замина за Ел Ферол веднага щом той отбие службата си.
Погледнах я, както човек гледа влак, който току-що е изпуснал. Осъзнах, че през последните два дена съм витаел из облаците и ето че сега моят свят се изплъзваше от ръцете ми.
— А пък аз си помислих, че си дошла, защото си имала желание да ме видиш — отвърнах с немощна усмивка.
Забелязах, че лицето й пламна от смущение.
— Това го казах на шега — излъгах аз. — Обаче съм напълно сериозен, що се отнася до обещанието ми да ти покажа едно лице на града, което още не си виждала. Така поне ще имаш причина да си спомняш за мен или за Барселона, където и да отидеш.
Беа се усмихна с лека тъга, като избягваше погледа ми.
— Знаеш ли, за малко не влязох в едно кино. Само и само да не те видя днес — рече тя.
— Защо?
Беа ме погледна безмълвно, сви рамене и вдигна очи нагоре, сякаш се опитваше да улови във въздуха думи, които й убягваха.
— Защото се страхувах, че може би имаш право — каза тя накрая.
Въздъхнах. Под закрилата на падащия здрач и на онова унило мълчание, което сближава непознатите, аз се почувствах достатъчно смел да изрека какво ли не, ако ще и за последен път.
— Обичаш ли го, или не?
Видях бегла усмивка, която веднага се разпадна;
— Не е твоя работа.
— Вярно е — казах аз. — Това си е само твоя работа.
Погледът й изведнъж стана студен.
— А теб какво те е грижа?
— Не е твоя работа — отвърнах.
Тя не се усмихна. Устните й трепереха.
— Всички, които ме познават, знаят колко ценя Пабло. Семейството ми и…
— Ама аз съм почти непознат — прекъснах я аз. — И бих искал да го чуя от теб.
— Да чуеш какво?
— Че наистина го обичаш. Че няма да се омъжиш за него, само за да се махнеш от къщи, да напуснеш Барселона и семейството си и да отидеш някъде, където няма да могат да ти навредят. Че просто заминаваш, а не бягаш.