Сянката на вятъра

— Не му обръщайте внимание. Баща ми получи това впечатление от едно пътуване до Париж, което трябваше да предприема през 33-та, за да разреша едни дела на господин Кабестани с издателство „Галимар“. Прекарах една седмица в града, като се настаних в апартамента на Жулиан по простата причина, че господин Кабестани предпочиташе да си спести разноските за хотел. Сам виждате колко романтично, нали. Дотогава бях поддържала връзка с Жулиан Каракс само чрез писма, които обикновено бяха свързани с авторските права, коректурите и разни издателски въпроси. Онова, което знаех или си представях за него, бе дошло от четенето на ръкописите, които ни изпращаше.

— Той разказа ли ви нещо за живота си в Париж?

— Не. Жулиан не обичаше да говори за своите книги или за себе си. Стори ми се, че не се чувства щастлив в Париж. От друга страна, той създаваше впечатлението, че е от онези хора, които не могат да бъдат щастливи където и да било. Истината е, че така и не успях да го опозная добре — той просто не допускаше това. Беше много сдържан и понякога ми се струваше, че е изгубил интерес към света и към хората. Господин Кабестани го смяташе за много стеснителен и донякъде смахнат, но аз имах чувството, че Жулиан живее в миналото, окован от собствените си спомени. Жулиан живееше затворен в себе си, в книгите си и заради книгите си — като в луксозен затвор.

— Казвате това, сякаш сте му завиждали.

— Има и по-лоши тъмници от думите, Даниел.

Кимнах, без да съм съвсем сигурен какво имаше предвид.

— Жулиан говореше ли някога за тези спомени, за годините си в Барселона?

— Много рядко. През онази седмица, която прекарах в неговия дом в Париж, ми разказа нещичко за семейството си. Майка му била французойка, учителка по музика. Баща му имал магазин за шапки или нещо подобно. Зная, че е бил силно религиозен човек, много строг.

— Жулиан обясни ли ви какви са били отношенията му с него?

— Зная, че никак не са се разбирали. Работата имала дълбоки корени. Всъщност Жулиан заминал за Париж, защото в противен случай баща му щял да го прати в армията. Майка му обаче му обещала, че по-скоро ще го отведе далече от тоя човек, вместо да допусне това да се случи.

— Е, „тоя човек“ все пак е бил негов баща.

Нурия Монфорт се усмихна. Това бе просто намек за усмивка, който едва пролича в ъгълчетата на устните й и в печалния, уморен блясък на очите.

— Дори и да е бил, никога не се е държал като баща, нито пък Жулиан го е смятал за такъв. Веднъж ми призна, че преди сватбата си майка му имала авантюра с някакъв непознат, чието име никога не пожелала да разкрие. Именно този човек бил истинският баща на Жулиан.

— Това напомня началото на „Сянката на вятъра.“ Смятате ли, че ви е казал истината?

Нурия Монфорт кимна.

— Жулиан ми разказа, че израснал, наблюдавайки как шапкарят — така го наричаше той — обиждал и биел майка му. После влизал в стаята на Жулиан и му разправял, че е рожба на греха, че е наследил слабия и жалък характер на майка си и цял живот ще бъде неудачник, ще търпи провали, с каквото и да се захване…

— Изпитваше ли Жулиан ненавист към баща си?

— Тези чувства се охлаждат с времето. Никога не съм имала усещането, че Жулиан го мрази — макар че това навярно би било за предпочитане. Впечатлението ми беше, че тия сцени са го накарали да изгуби всякакво уважение към шапкаря. Жулиан говореше за това, сякаш то изобщо не го засягаше, сякаш бе част от едно минало, което бе оставил зад гърба си, ала такива неща никога не се забравят. Думите, с които се отравя сърцето на едно дете — било то от злоба, или от невежество — се загнездват в паметта като тумор и рано или късно му изгарят душата.

Запитах се дали говори от собствен опит и в съзнанието ми отново изникна образът на моя приятел Томас Агилар, който стоически изслушваше тирадите на височайшия си родител.

— На колко години е бил Жулиан, когато се е развивала тази история?

— На осем или десет, предполагам.

Въздъхнах.

— Щом пораснал достатъчно, за да влезе в армията, майка му го отвела в Париж. Мисля, че дори не се сбогували. Шапкарят така и не разбрал, че семейството му го е изоставило.

— Жулиан споменавал ли ви е някога за момиче на име Пенелопе?

— Пенелопе? Струва ми се, че не. Щях да си спомня.

— Тя му е била приятелка, докато още е живеел в Барселона.

Извадих снимката на Каракс и Пенелопе Алдая и й я подадох. Видях как лицето й грейна в усмивка при вида на един съвсем млад Жулиан Каракс. Носталгията и чувството на загуба просто я разкъсваха.

— Колко е младичък тук… Това ли е въпросната Пенелопе?

Кимнах.

— Много е хубава. Жулиан някак винаги успяваше да се обгради с красиви жени.

Като вас, помислих си.

— Знаете ли дали е имал много…?

Отново онази усмивка за моя сметка.